Ю Несбьо - Ловци на глави

Свих по алеята. Гаражната порта, разпознала колата, се отвори автоматично. Волвото се плъзна в хладния мрак, а двигателят заглъхна, докато портата зад мен се затваряше. Излязох от гаража през страничната врата и тръгнах по застланата с каменни плочи пътека към къщата — великолепна постройка от 1937-а, проектирана от Уве Банг — функционалистът, според когото целите на естетиката оправдават високите разходи. Тези му възгледи го правеха сродната душа на Диана. Често обмислях дали да не се преместим другаде, в някоя по-малка, по-обикновена, по-практична къща. Ала всеки път, когато се прибирах вкъщи и контурите изпъкваха под ниското следобедно слънце в играта на светлина и сенки, а есенната гора отзад пламтеше като червено злато, знаех, че това е невъзможно. Не можех да го направя, защото я обичах и не бих ѝ го причинил. Любовта ми включваше къщата, галерията, която гълташе цяло състояние, скъпите доказателства за обичта ми, съвършено ненужни на Диана, и не по джоба ни стандарт на живот. Правех всичко това, за да потуша копнежа ѝ да има дете.

Отключих си, събух си обувките и деактивирах алармата в рамките на позволените двайсет секунди. Иначе веднага подава сигнал в „Триполис“. С Диана дълго обсъждахме какъв да бъде кодът, преди да постигнем съгласие. Тя предложи „Деймиън“ — името на любимия ѝ художник Деймиън Хърст — но аз знаех, че е нарекла така нероденото ни дете, и затова настоях кодът да се състои от букви и числа, които не могат да се налучкат. И тя отстъпи. Както обикновено, сломих с твърдост нейната твърдост; Или по-точно нейната мекота. Защото Диана е отстъпчива. Не слаба, а мека и гъвкава като глината, където и най-лекият натиск оставя следи. Забележително — колкото повече отстъпва, толкова по-голяма и силна става. А аз ставам все по-слаб и фигурата ѝ се извисява над мен като гигантски ангел на небе от вина, чувство за неизпълнен дълг и гузна съвест. Независимо колко се претрепвам от работа, колко глави нося на клиентите ни, каква част от парите за допълнителни възнаграждения от централата в Стокхолм печеля, компенсацията пак не е достатъчна.

Качих се по стълбите към хола и кухнята, свалих си вратовръзката, отворих хладилника „Sub Zero“ и си извадих бутилка „Сан Мигел“. Не от обичайната „Especial“, а от „1516“ — бира с изключително мек вкус. Диана я предпочита, защото я приготвят от чист ечемик. От прозореца на хола се открива гледка към градината, гаража и съседските къщи. Осло, фиорда, протокът Скагерак, Германия, светът. Установих, че съм пресушил съдържанието на бутилката. Взех си още една и слязох на първия етаж да се преоблека за вернисажа.

Докато минавах покрай Забранената стая, забелязах, че вратата е открехната. Бутнах я и веднага забелязах, че Диана е сложила свежи цветя до малката каменна фигура върху ниската масичка под прозореца, която напомня олтар. Освен масичката в стаята няма други мебели и каменната фигура прилича на дете-монах с доволна будистка усмивка. До цветята имаше чифт малки детски обувки и жълта дрънкалка.

Влязох, отпих от бирата, приклекнах и погалих с пръст гладкото голо теме на каменната фигура. Тя представлява така наречената „мидзуко джидзо“ — фигура, която според японската традиция закриля погубените при аборт деца. „Мидзуко“ означава „водно дете“. Аз ѝ донесох тази статуя след безуспешен лов на глави в Токио. Тогава Диана беше съкрушена — бяха изминали едва няколко месеца след аборта. Исках да я утеша с нещо. Продавачът в Токио говореше ужасен английски и не успях да разбера подробности, но явно според японците след смъртта на зародиша душата на детето се връща в първоначалното си течно състояние и то се превръща във водно дете. Това водно дете очаква да се прероди — като добавим щипка будизъм в японски стил. Междувременно е нужно да се извършват така наречените „мидзуко кио“ — церемонии и прости жертвоприношения, които закрилят от отмъщение душата на нероденото дете, както и родителите. Последното го спестих на Диана. В началото се зарадвах, че ѝ го подарих, защото тя сякаш намери утеха в каменната статуя. Но постепенно нейното джидзо я обсеби напълно и искаше да го държи в спалнята ни. Тогава се принудих да тропна с крак. Настоях занапред Диана да не принася пожертвования и да не се моли на статуята. Но в този случай не бях груб, защото знаех, че има опасност да изгубя Диана. Не можех да си позволя да я изгубя.

Влязох в кабинета си, включих компютъра, порових из интернет и намерих изображение с висока разделителна способност на „Брошката“ от Едвард Мунк. Наричаха я още „Ева Мудочи“. Триста и петдесет хиляди на легалния пазар. Не повече от двеста хиляди на моя. Петдесет процента от сумата щеше да отиде за укриватели, двайсет — за Шикерюд. За мен щяха да останат осемдесет хиляди. Както винаги, не си струваше трудът, а още по-малко рискът. Снимката, черно-бяла, имаше размери 58 на 45 см. Щеше да се събере точно на лист А2. Осемдесет хиляди. Няма да стигнат да платя следващата тримесечна вноска по жилищния ни кредит. Да не говорим да покрия миналогодишния дефицит на галерията. Обещах на счетоводителя да внеса сумата до края на ноември, но по една или друга причина вече все по-рядко се появяват стойностни картини. От последната — „Модел на високи токчета“ на Сьорен Ундсагер — изминаха повече от три месеца, а тя ми донесе само шейсет хиляди. Налага се нещо да се промени. „Рейнджърс“ трябва да вкарат най-неочаквано победен гол, който — заслужено или не — да ги прати на „Уембли“. Такива чудеса се случват, така бях чувал. Въздъхнах и изпратих "Ева Мудочи" към принтера.