Ю Несбьо - Ловци на глави

Понеже се очакваше да пием шампанско, си поръчах такси. Качих се и както обикновено, казах само името на галерията, за да проверя как се справяме с маркетинга. И както обикновено, шофьорът се огледа въпросително в огледалото.

— Улица „Ерлинг Шалгсон“ — въздъхнах.

С Диана дълго обсъждахме къде да е местоположението на галерията, преди тя да се спре на конкретна сграда. Настоявах да се намира по оста Шилебек — Фрогнер, защото там живеят платежоспособните клиенти и там се помещават други престижни галерии. Избереш ли да се отделиш от скупчените на едно място изложбени зали, обричаш новооткритата си галерия на преждевременна смърт. Диана смяташе за образец „Серпентайн“ до лондонския Хайд Парк и реши галерията ѝ да гледа към някой голям оживен булевард като например „Бюгдьой але“ или „Гамле Драменсвай“, но да се намира на тиха уличка, която дава възможност за спокоен размисъл. Освен това уединеното местоположение подчертавало изключителността и сигнализирало, че тази галерия е само за посветени, за ценители.

Съгласих се с Диана. Не очаквах наемът за помещението да ме разори.

Тя обаче изрази желание да наеме допълнително помещение за салон, където гостите да се оттеглят за кратък коктейл след вернисажите. Диана вече беше разгледала свободно заведение на „Ерлинг Шалгсон“ и ѝ се сторило идеално за целта по всички критерии. Аз измислих името на галерията: „Галерия Е“. „Е“ заради Ерлинг Шалгсон. Освен това най-успешната галерия в града използваше същия модел: „Галерия К“. Надявах се с това име да покажем на клиентите, че сме ориентирани към състоятелните, към ценителите на качественото изкуство, към стилните клиенти.

Когато убедих Диана да наречем така галерията ѝ, не използвах аргумента, че „Е“ навява асоциация с „единствената“ галерия, защото съпругата ми не харесва евтини ефекти.

Подписахме договора за наем, а после започна мащабен ремонт. С него и фалитът ми.

Таксито спря пред галерията. Забелязах, че до тротоара са паркирани повече ягуари и лексуси от обикновено. Добър знак, но причината можеше да е прием в намиращите се наоколо посолства, или парти, което Селина Миделфарт 2 2 Селина Миделфарт (р. 1973) — изявена норвежка икономистка и светска лъвица. Собственик е на скъпа къща в Осло, където преди са живели видни дипломати от ГДР. — Бел.прев. е организирала в гедерейската си крепост.

Влязох в галерията. Посрещна ме дискретна амбиентна музика от осемдесетте с акцент върху партията на баса. Следваха „Голдберг вариациите“ на Бах. Аз записах този диск за Диана.

Макар часът да беше едва осем и половина, вътре беше наполовина пълно. И това взех за добър знак, защото клиентите на „Галерия Е“ обикновено рядко се появяваха преди девет. Диана ми обясни, че претъпканите вернисажи се смятали за белег на простащина, по-малкото посетители подчертавали изключителността на галерията. Моят опит сочеше обаче, че колкото повече са хората, толкова повече са продадените картини. Кимнах надясно, после наляво, без да получа отговор. Насочих се към подвижния бар. Редовният барман на Диана, Ник, ми подаде чаша шампанско.

— Скъпо ли е? — попитах и отпих от горчивите мехурчета.

— Шестстотин.

— Значи очакваме да продадем голяма част от картините. Кой е художникът?

— Атле Ньорум.

— Знам как се казва, Ник. Питам те кой от всички присъстващи е.

— Онзи там.

Ник кимна с голямата си абаносовочерна глава надясно.

— Дето стои до жена ти.

Едва зърнах художника — едър атлетичен тип — и тя прикова погледа ми. Белите кожени панталони, прилепнали към дългите ѝ стройни крака, я правеха да изглежда още по-висока. Косата от двете страни на равния бретон се спускаше право надолу и тази своеобразна правоъгълна рамка подсилваше приликата с героините от японските комикси. Свободната копринена блуза, покриваща тесните ѝ мускулести рамене, блестеше в синкавобяло под светлината на прожекторите, а гърдите ѝ, които виждах в профил, очертаваха две безупречно оформени вълни. Боже мой, онези диамантени обици наистина щяха да ѝ отиват! Неохотно откъснах очи от нея и плъзнах поглед над останалата част от помещението. Гостите разговаряха учтиво пред картините. Сред присъстващите различих обичайните богати, преуспели финансисти (костюм с вратовръзка) и неподправени знаменитости (костюм с риза тип тениска), от онези, които наистина са постигнали нещо. Жените (дизайнерски облекла) бяха актриси, писателки и политички. Освен гореспоменатите сред гостите имаше и най-различни представители на младите, уж обещаващи и привидно бедни художници бунтари, които за себе си наричах „Куинс Парк Рейнджърс“. В началото, докато галерията прохождаше, изразих погнусата си от присъствието на подобни елементи в списъка с поканените, но Диана ме убеди, че имаме нужда от нещо „пикантно“ сред посетителите, от живец, от нещо малко по-опасно от меценатите, от пресметливите инвеститори и от гостите, идващи с цел да подхранват имиджа си на ценители на изкуството. Не че имам нещо против, но знаех защо тази измет присъства на вернисажите: бяха се примолили на Диана да ги покани. Макар прекрасно да разбираше, че тези бунтари идват с единствената цел да намерят купувачи за собствените си картини, Диана, както знаеха всички, не можеше да отказва, ако някой я помоли за услуга. Забелязах как голяма част от гостите — предимно мъже — поглеждат крадешком съпругата ми. Да имат да вземат. Никой от тях няма шансове да завоюва красавица като нея. Това не е просто предположение, а неопровержим логичен факт, както и твърдението, че тя е най-красивата. И е моя. Не исках да се измъчвам със съмнения доколко този факт е неопровержим. На първо време се успокоих с мисълта, че Диана явно е перманентно ослепяла за всички останали мъже.