Ю Несбьо - Ловци на глави

— Роджър, нямаш представа в какво състояние е жилището. Старо е и е огромно. Вчера намерих още една стая зад кухнята.

Погледнах го. Заслугата костюмът да му стои толкова добре не беше само на Севил Роу. Клас Граф се намираше в отлична физическа форма. Не, не отлична, впечатляваща — ето това беше точната дума. Защото по тялото му не изпъкваха напомпани мускули. Жилавото му телосложение прозираше дискретно във вените на врата му, в позата му, в ниската честота на дишането му, в сините артерии, напомнящи медицински маркучи, които се открояваха върху опакото на дланите му. И все пак през плата се забелязваше колко са твърди мускулите му. Издръжлив е, помислих си. Безпощадно издръжлив. Вече бях взел решение: исках главата му.

— Харесваш ли изкуството, Клас? — попитах и му подадох чаша шампанско от подноса на Ник.

— И да, и не. Харесвам изкуство, което показва. А тук виждам предимно творби с претенции за красота и истина, но без такова съдържание. Вероятно са били замислени да носят послание, липсва обаче комуникативният талант. Ако не виждам красота и истина, значи я няма. Съвсем просто е. Творец, който твърди, че не го разбират, почти винаги е бездарен творец, когото за жалост са разбрали.

— На същото мнение съм — отбелязах и вдигнах чашата си.

— Склонен съм да простя липсата на талант на повечето хора, вероятно защото самият аз не притежавам особени заложби — Граф навлажни леко тънките си устни с шампанското. — Но не мога го простя на творците. Ние, бездарните, се скъсваме от работа и даваме пари, за да имат възможността те да се развиват вместо нас. Съгласен съм, така да бъде. В замяна искам от тях поне да се стремят да се усъвършенстват.

Отдавна го разбрах. Знаех, че резултатите от евентуални тестове и дълбочинни интервюта ще потвърдят убеждението ми: това е моят човек. Дори „ISKO“ и „Mercury Urval“ да имат две години на разположение, пак няма да намерят по-идеален кандидат за позицията в „Патфайндър“.

— Слушай, Клас, по настояване на Диана се налага да се срещнем.

Подадох му визитката си. На нея нямаше адрес, факс или уебсайт. Отпечатано беше само името ми, мобилният ми телефон и „Алфа“ с дребни букви в единия ъгъл.

— Както вече казах… — подхвана Граф и погледна визитката ми.

— Чуй ме — прекъснах го аз. — Само онези, които не знаят кое е най-доброто за тях, се противопоставят на Диана. Нямам представа за какво ще си говорим. Предпочитам да е за изкуство, за бъдещето или за ремонт на къщи. По някаква случайност познавам неколцина от най-способните строителни работници, които не искат непосилни суми. Все едно, за мен е важно да говорим. Какво ще кажеш за утре в три?

Граф ме погледна. Няколко минути усмивката не слезе от устните му. После поглади брадичката си с тясната си ръка.

— Мислех, че изконното предназначение на визитките е да предоставят на получателя достатъчно информация къде да посети собственика на визитката.

Извадих писалката си марка „Конклин“, написах адреса на офиса ми от задната страна и видях как визитката потъна в джоба на сакото му.

— Очаквам с нетърпение да си поговорим по-обстойно, Роджър, но сега трябва да се прибирам и да събера сили за поредния залп от ругатни, които ще се наложи да изсипя върху полските дърводелци в дома ми. Поздрави от мен очарователната си съпруга.

Граф направи вдървен, почти военен поклон, обърна се на пети и тръгна към вратата.

Докато го изпращах с поглед, Диана се приближи и застана до мен.

— Как мина, скъпи?

— Превъзходен екземпляр. Само погледни походката му. Прилича на хищник от семейство Котки. Идеален е.

— А това ще рече…

— Дори успя да се престори успешно, че работата не го интересува. Боже мой, ще изловя главата му и ще я окача на стената като ловен трофей: натъпкана с парцали като чучело и с оцветени зъби.

Тя плесна радостно с ръце все едно е малко момиче.

— Значи ти бях полезна? Наистина ли ти помогнах?

Протегнах ръка и я прегърнах през раменете. Галерията беше пълна по просташки, но на мен това ми хареса.

— След това твое постижение ти връчвам сертификат за професионален ловец на глави, цвете мое. Как вървят продажбите?

— Тази вечер не продаваме. Не ти ли казах?

За миг у мен се породи надеждата, че ми се е счуло.

— Да не би това да е само… изложба?

— Атле не иска да се разделя с картините си — тя се усмихна извинително. — Разбирам го. Сигурно и ти не би се разделил с нещо толкова прекрасно?

Затворих очи и преглътнах. Помислих си: дръж се меко с нея.