Йордан Йовков - Юнашки глави

Под стръмните баири, където в извита черна дъга се тъмнееха старите дъбови кории, селото си оставаше неизменно от векове. Едни и същи си оставаха планините наоколо, поляните по Добромерица и по Боцур, канарите и долищата в Гръмовец, където, ако някой извикаше, ехото повтаряше гласа му до седем пъти подред. И още много стари и неизменни неща имаше, но хората забравяха за тях и когато станеше дума за нещо старо и отколешно, говореха или за тополата в Белизненската махала, или за дяда Руся Сапунджията.

Никой не знаеше годините на старата топола. Макар че беше с изсъхнал връх и понаведена на една страна, тя не падаше, както очакваха някои. Дядо Руси също не остаряваше. Той имаше обичай да си седи вън на улицата, на пейката под бялата стена на къщата си, да си дреме там на слънце или да гледа Балкана насреща. Тъй бяха го запомнили от години. Наблизо, в съседния двор, се изправяше тополата и сухият й връх като с вила бодеше в небето. Вечер листата на старото дърво затрептяваха като пеперуди, сянката му се проточваше през мегдана и стигаше до бялата стена, под която седеше дядо Руси.

Докато повечето селяни бяха навлекли вече френски дрехи, дядо Руси носеше още сиви потури и червен пояс. Лятно време пък ходеше по ръкави, хубави бели ръкави, които напомняха занаята му и сякаш хвалеха сапуна, който правеше. Но то беше едно време. Едно време занаятът на дяда Руся беше обгърнат с непроницаема тайна, но сега, когато всеки знаеше сам да си прави сапун, работите му потръгнаха зле. Все пак никой не беше го чул да се оплаче, кое-как той сварваше да свърже двата края, навиваше и харча, и работата си. И все тъй чисти и бели като сняг бяха ръкавите му, и все тъй намираше време да си почива вън на пейката — като едно време.

Тъй си стоеше дядо Руси и тая пролет. Стоеше си и си мислеше кое от всичко туй, що се приказва из село, може да е истина и кое не. На женски приказки той не вярваше, но сам беше забелязал, че всяка сутрин чорбаджиите се събират на Черковното кафене и нещо загрижено си шепнат. Всяка сутрин субашът Али излизаше пред конака и с часове наред гледаше ту горе по върховете на планината, ту долу из калдъръмените улици на селото. А в туй време заптиетата седяха по стълбата в двора на конака намръщени, зли, държаха пушките си в ръце и конете им ги чакаха оседлани. Ставаше нещо, готвеше се нещо, но где, от кого — това не знаеше дядо Руси. Не го знаеше, както се виждаше, и субашът Али.

И друго беше забелязал дядо Руси. Под същата бяла стена, под която той си седеше, беше обущарското дюкянче на Милуша, сина му. Виждаше се да зее вратата и едно малко открехнато прозорче, голямо колкото дупка. От някое време насам в дюкянчето често беше започнал да дохожда Пенко Додованяка. Какво търсеше той при Милуша? Додованяка имаше десетина дечурлига, всички боси, кундури не му трябваха, беше развейпрах и по цели дни се скиташе из Балкана да търси имане. Сиромах човек беше, имаше нужда от пари, но какво търсеше той при Милуша?

Вечер при Милуша дохождаха пък млади хора. Дохождаха, насъбираха се дотолкоз, че дюкянчето не можеше да ги побере, и тогава с Милуша ще минат в къщи. Милуш ги води. Милуш им командува. Дядо Руси не виждаше нищо лошо в това. „Млади хора са — мислеше си той, — на един ум са, защо да не се събират?“

Не че дядо Руси не знаеше съвсем какво се готви. И той беше подочул нещо. Знаеше, че идат тежки дни, че се задава буря, и то не каква да е буря, а хала — когато небето трещи и светкавици лъкатушат, като че падат змейове, когато пред облаците хвърчат орли и ги водят. Тогава може да падне град като камъни и нищо здраво да не остане. Такава буря идеше. Дядо Руси само не знаеше дали тя щеше да заобиколи наблизо, или щеше да удари и тяхното село.

Тъй си мислеше той вън на пейката си. Веднъж, като се прибра в къщи, мина покрай стаята, където Милуш се затваряше с гостите си. Те стояха там до петлено време и или мълчаха като мъртви, или пееха тъй, че керемиди падаха от къщата. Дядо Руси се спря пред вратата и погледна през ключалковата дупка. Погледна и изтръпна: сред стаята стоеше Милуш. Неговият Милуш, с хайдушка премяна, с високи бели навои и с кръстосани черни върви на тях. На главата му калпак с лъвче, в ръцете му сабя. Зад него други играят талим с пушки, трети, наклякали до огъня, леят куршуми и правят фишеци. Дядо Руси разбра всичко.