Йордан Йовков - Юнашки глави

Тогава видяха дяда Руся. Висок, снажен, с бяла коса. Трябва да е бързал, защото не беше сварил да опаше червения си пояс, а беше излязъл по вракузун. И беше весел, засмян, удряше се с ръце по мишниците — това му беше обичай — и си тананикаше: „Цъм-цъм-цъмънъм! Цъм-ъм-цъмънъм!“

Някои жени се престрашиха и излязоха на портите.

— Христос възкресе, хора! — викаше им дядо Руси. — За много години, честито ви царство!

И като се обръщаше и посочваше към Хармана, казваше: „Виждате ли ги? Наш аскер е! Цъм-цъм-цъмънъм! Цъм-цъм-цъмънъм!“

Изведнъж той сбърчва вежди, лицето му потъмнява, размахва ръка и вика: „На оружие! На оружие!“

И после пак: „Цъм-цъм-цъмънъм! Цъм-цъм-цъмъ-нъм!“

Никой не можеше да повярва, че това е дядо Руси, който с години наред беше си дрямал на пейката. Не вярваха да е пиян, мислеха го по-скоро за луд.

А дядо Руси обиколи тъй почти цялото село. Върна се след това на Хармана, радва се на момчетата, радва се на Милуша. По едно време той трепна — разбра, че има още работа. След като беше обадил новината на своето село, трябваше да я обади и на съседните села. И без да се бави, тъй както си беше по вракузун, грабна отнякъде един ямурлук и пое пътя през къра.

Трябваше да го брули студеният вятър, трябваше селяните, на които беше отишел да каже „Христос възкресе“ и „Честито ви царство“, да го нахокат, да го заплашат, че ще го вържат и ще го дадат на заптиетата, за да дойде на себе си и да се оборави. Тогава той се повърна назад. Капнаха първите капки на съмнението в душата му. А пред очите му ставаше чудо: ситният дъжд, който росеше от тая сутрин, беше се превърнал в лапавица, а сега валеше сняг! „Защо е това време? — мислеше си дядо Руси. — Какво ще стане с момчетата?“ И той бързаше към село, обгърнат от виелицата и от снега, който като бяла мрежа падаше върху полето и планините.

Когато той влизаше от единия край на селото, четата излизаше от другия по Власюв път. Дядо Руси се спря и се загледа: отпуснало се беше знамето, черните фигури уморено се поклащаха и с мъка възпираха по баира. А над тях се тъмнееха кориите и заледени клони се люлееха над побелялата земя. Скри се знамето, скри се и последният човек в мрака и виелицата. Дядо Руси наведе глава и забърза към къщи.

На другия ден той стоеше на пейката си и гледаше побелелия Балкан. Отвсякъде дебел сняг режеше очите. Бял сняг и зелени дървета — туй беше чудо невидено. Дядо Руси се загръщаше в шубата си, гледаше Балкана и очите му сякаш питаха: „Защо направи тъй? Какво ще стане с момчетата?“

А сега бяха най-тежките часове за селото. Откъм полето настъпваше царски аскер. Чорбаджиите бяха на крак. Дядо Нейко Бардучката, най-умният и най-сладкодумният от чорбаджиите, беше изпратен да посрещне пашата, да му се поклони и да му каже, че селото не е виновно и че хайдутите са слезли от Балкана. Добромерица почерня от хора като мравуняк. Там пък бяха се спрели герловски уруци, навили големи чалми на главите си, запасали въжа върху поясите си — за яма. Но чорбаджиите се молеха на пашата, даваха мило за драго. И пашата удържа думата си, не пусна герловските уруци да ударят селото. Но те още стояха на Добромерица — черна и страховита паплач сред белия сняг наоколо.

Дядо Руси стоеше на пейката неподвижен, загледан пред себе си. Не го беше еня за герловските турци, не искаше да знае за грижите на чорбаджиите. Той гледаше към Балкана, взираше се по урви и по пътеки напрягаше слуха си да чуе дали сред тая зимна тихнина не ще пропукат някъде пушки. „Зима през май — мислеше си. — Лошо. По дирите ще ги изловят като зайци.“

Така стоеше той и на другия ден. Герловските турци бяха си отишли и на Добромерица, гдето бяха стояли, се чернееше голям кръг, като че там беше лежало някое стадо. Но страхът още тежеше над селото. Дядо Руси беше, може би, едничкият човек, който се решаваше да стои навън.

Неочаквано откъм края на селото се зачу шум. Навдигна се, порасна и като буря нахлу в селото. Тъпани, провиквания, песни, а всред всичко туй провлечена и плачлива мелодия на зурли. Ето ги, показаха се на Бръдо: напред конници, след тях на талази, на талази пешаци. И дълги върлини стърчат над тях и на върлините набучени човешки глави. Дядо Руси сякаш изгуби свяст. Плачеха зурлите, гърмяха тъпаните. И ето — това вик ли беше, или рев на глутница вълци? И пак тия сухи, страшни удари на тъпаните, сякаш остър меч биеше връз селото, пищеше и святкаше сред слънцето и сред белината на снега. Като черна река ордата потече из селото, стърчаха и се поклащаха страшните върлини.