Йордан Йовков - Юнашки глави

Дядо Руси отмести погледа си към Балкана. Очите му не виждаха нищо, ръцете му трепереха.

Когато той погледна пак към конака, ордата башибозуци беше се спряла в кръг, а на мегдана стърчаха забити върлините с главите. Зловещи и страховити фиданки сякаш бяха израснали из снега.

Завика телалин — глас, задавен от страх и болка: всеки да върви да види главите и да каже не познава ли някого.

Не отиде никой. Тогава тръгнаха заптии и заудряха по портите. Видяха дяда Руся на пейката и го замъкнаха. Приближи се той, изтръпнал, пребледнял, вдигна очи, видя главата на първата върлина, позна я. Земята заигра под краката му. „Милуше!“ — рече да извика, но думата замря на устните му. И преглътна сълзите си, съвзе се. Мина покрай всичките върлини, изгледа ги, обърна се и погледна пашата. Очите му бяха студени и спокойни.

— Познаваш ли ги? — попита пашата.

— Не, аго, не ги познавам. Никого не познавам. И той си тръгна към къщи, висок, снажен, а косите му се белееха, както се белееше снегът по Балкана. Гледаше пред себе си и мълчеше. Когато мина покрай дюкянчето на Милуша, сърцето му се сви. Черен гарван беше кацнал на сухия връх на тополата и грачеше. А долу, зад дъсчения плет, под ябълката някой гледаше през разтрозите към конака. И дядо Руси чу гласа на Люца:

„Ах, божичко, той е… Милуш, милият Милуш!“ Дядо Руси чу това, но не трепна, не се обърна.

Пак е пролет, пак се зеленеят поляните, Балканът е пак хубав. Дядо Руси седи на пейката и си мисли:

„Защо беше всичко това?“ Затворено е дюкянчето на Милуша и чукът не чука. Вечер минава Люца, когато се връща от чешмата, и сдържано и тихо, като че само двамата трябва да чуят, казва:

— Добър вечер, дядо Русе!

Дохажда при него и Додованяка. Една вечер, когато Балканът потъмня и над него светнаха звезди, той прошепна на дяда Руся:

— Дошел един големец в Сливен: казал е да приберат главите на момчетата, да не стоят в сметта и да ги погребат. И погребали ги в българските гробища… Вечерта някои жени рекли да отидат да запалят свещ. Не ги пуснали. Турили заптиета да не пущат никого. А като мръкнало…

Додованяка сниши повече гласа си:

— А като мръкнало и станало темно, от небето се спуснали кандила. Казаха ми го, дядо Русе, хората го видели с очите си. На всеки гроб по кандило. Като звезди…

— Добър вечер, дядо Русе! — обажда се Люца. И дядо Руси сякаш чува как същият тоя глас, но отколешен и далечен, вика: „Милуш, милият Милуш.“

И глъхне все по-слабо и по-слабо, сякаш ехото на Гръмовец го повтаря до седем пъти подред.

Като че събудена от сън, тополата, старата столетна топола, раздвижва листата си, разклаща вейките си и зашумява.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Гергана Мечкова или Мартин Митов

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том втори; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7889]

Последна редакция: 2008-05-24 17:00:00