Ю Несбьо - Ловци на глави

Преброих господата с вратовръзки. По принцип те купуват картини. Квадратен метър от произведенията на Ньорум вървеше около петдесет хиляди. Понеже галерията печели петдесет и пет процента комисиона, нужно е да продадем няколко негови картини, за да наречем тазвечерния вернисаж доходоносен. Надявах се да осъществим изгодни продажби, защото не се появяват често художници като Ньорум.

Заприиждаха хора и аз се отместих, за да освободя достъп до подноса с шампанско.

Насочих се към жена ми и Ньорум с намерението да му споделя какво безгранично благоговение изпитвам пред таланта му. Щях да преувелича, разбира се, но нямаше и да го излъжа съвсем: този тип безспорно има дарба. Тъкмо се канех да му протегна ръка, когато някакъв негов познат, фонтан, сипещ слюнка, се втурна към него и го замъкна при кискаща се в шепата си жена, на която явно много ѝ се пишкаше.

— Изглежда чудесно — обърнах се към Диана.

— Привет, скъпи.

Тя ми се усмихна и махна на близначките да обиколят още веднъж гостите с подноса, отрупан със закуски. Сушито свърши, но предложих да се възползваме от новите кетъринг услуги на „Алжир“ — северноафриканска кухня с френски привкус, много пикантна и вкусна. Сега видях, че Диана пак е поръчала храна от „Багателе“. И тях ги биваше, няма спор. Само дето излизаха три пъти по-скъпо.

— Добри новини, мили — Диана ме хвана за ръка. — Сещаш ли се за онова работно място във фирмата в Хуртен, за което ми спомена?

— Фирмата се казва „Патфайндър“. Какво за нея?

— Намерих идеалния кандидат.

Погледнах я леко учуден. В работата ми като ловец на глави от време на време се възползвам от познанствата на Диана и от контактите ѝ с клиенти, сред които немалко известни икономисти, и то без капка гузна съвест, защото все пак аз финансирам огромните разходи по галерията ѝ. Интересното този път беше, че Диана ми предложи конкретен кандидат за конкретно работно място.

Съпругата ми ме хвана под ръка, наклони глава към мен и прошепна:

— Името му е Клас Граф. Баща холандец, майка норвежка. Или обратното. Така или иначе напуснал работа преди три месеца и наскоро се преместил в Норвегия, за да ремонтира наследствен имот. Работил е като главен мениджър на една от водещите европейски компании за GPS-технологии в Ротердам. Преди американците да я купят, бил един от собствениците.

— Ротердам — повторих и отпих глътка шампанско. — Как се казва тази компания?

— „ХОТЕ“.

Едва не се задавих с шампанското.

— „ХОТЕ“ ли? Сигурна ли си?

— Напълно.

— И този граф е бил неин главен мениджър? Точно главен мениджър, не друга позиция, така ли?

— Всъщност фамилното му име е Граф. Не мисля, че той е…

— Добре, добре, имаш ли му телефонния номер?

— Не.

Изпъшках. „ХОТЕ“. „Патфайндър“ смятаха тази компания за образец. Точно като „Патфайндър“ в момента, и „ХОТЕ“ бяха малко предприятие за производство на технологии, специализирано в областта на GPS-технологиите за отбранителната индустрия в Европа. Техният бивш главен мениджър беше просто идеалният кандидат. Нямах никакво време за губене. Всички посреднически фирми за подбор на кадри твърдят, че приемат само поръчки, отправени единствено към тях, защото единствено по този начин работят мотивирано и системно. Но ако морковът е достатъчно голям и оранжев — брутната годишна заплата наближава седемцифрена сума — всички забравят за принципите си. А шефската позиция в „Патфайндър“ представлява много голям, много оранжев и много изкусителен морков. Поръчка за намиране на подходящ кандидат постъпи в три фирми за подбор на кадри: „Алфа“, „ИСКО“ и „Корн/Фери интернешънъл“. Три от най-добрите. Затова тук не става дума само за пари. Когато работим на принципа „ако не намерите решения, няма да ви се плати“, първо получаваме еднократна сума за покриване на разходите, а после — още една сума, ако излъченият от нас кандидат отговаря на критериите, обсъдени с клиента. За да получим крупното възнаграждение обаче е нужно клиентът да назначи препоръчания от нас човек. Супер, а? Но в действителност най-важна е борбата да спечелиш. Да се превърнеш в „краля на хълма“. Да се извисиш над останалите.

Наведох се към Диана.

— Скъпа, чуй ме. Важно е. Имаш ли идея как да се свържа с този човек?

— Изглеждаш неустоимо сладък, когато станеш нетърпелив, скъпи — засмя се тя.

— Знаеш ли къде…

— Да, разбира се.

— Къде, къде?

— Ето го там — посочи тя.

Пред една от експресивните картини на Ньорум — окървавен мъж в садомазохистична кожена маска — стоеше елегантен, строен мъж в костюм. Светлината от прожекторите се отразяваше в лъскавия му череп със слънчев загар. Вените на слепоочието му бяха твърди, възлести; костюмът — ушит по мярка. По мое предположение „Севил Роу“. Риза без вратовръзка.