Ю Несбьо - Ловци на глави

— Да го доведа ли, скъпи?

Кимнах и я проследих с поглед. Приготвих се. Забелязах колко благосклонно ми кимна, след като Диана ме посочи. Приближиха се. Усмихнах се, но не твърде широко и му протегнах ръка малко преди да застане пред мен, но без да избързвам. Обърнах срещу него цялото си тяло, погледнах го право в очите. Седемдесет и осем процента.

— Приятно ми е, Роджър Браун — произнесох и малкото си име на английски.

— Клас Граф. Удоволствието е мое.

Като изключим, че използва нетипична за норвежците вежлива фраза, говореше безупречно норвежки. Стисна ръката ми здраво, но без да прекалява и без да надвишава препоръчителните от етикета три секунди; дланта му беше топла и суха; погледът — спокоен, любопитен, буден; усмивката — непринудено дружелюбна. Единствената ми забележка се отнасяше към ръста му: надявах се да е по-висок. Той обаче нямаше и един и осемдесет. Почувствах се малко разочарован, още повече че холандците държат световния рекорд по антропометричен напредък със средна височина от 183,4 см.

Прозвуча акорд G11sus4 на китара. По-конкретно началният акорд от парчето на „Бийтълс“ „А Hard Day’s Night“ от едноименния албум, излязъл през 1964-а. Знаех го, защото не друг, а аз програмирах телефона — марка „Прада“ — да звъни с тази мелодия, преди да го подаря на Диана. Тя поднесе елегантното красиво бижу към ухото си, кимна да я извиним и се отдалечи.

— Разбрах, че живеете тук съвсем отскоро, господин Граф.

Давах си ясна сметка, че звуча като стар радиотеатър с моето прекалено официално обръщение, но предназначението на встъпителната фраза е да се приспособиш към събеседника и да подчертаеш колко по-висок статус има той с цел да го предразположиш. Преобразяването му щеше да настъпи веднага.

— На улица „Оскар“ наследих апартамент от баба ми. От няколко години никой не живее там и трябва да го ремонтирам.

— Така ли?

Повдигнах вежди с любопитна усмивка, но без да се натрапвам. Въпросителното ми изражение целеше да го подтикне да сподели още подробности, ако е човек, който познава и спазва социалните норми.

— Да. Отразява ми се добре след дългогодишен изтощителен труд.

Не виждах причина да не премина направо към въпроса.

— В „ХОТЕ“, доколкото разбрах.

Той ме погледна леко изненадан.

— Чували ли сте за тази фирма?

— „Патфайндър“ — основният конкурент на „ХОТЕ“ — е клиент на посредническата агенция за подбор на кадри, където работя. Името на тази фирма звучи ли ви познато?

— Горе-долу. Седалището им беше в Хуртен, ако не се лъжа. Малка, но много амбициозна компания, нали?

— През последните няколко месеца, когато сте се отдалечили от бранша, „Патфайндър“ се разрасна много.

— В бранша на GPS-технологиите нещата се случват с бързи темпове — отбеляза Граф и повъртя чашата с шампанско в ръка. — Всички планират експанзия. Мотото е „разрасни се или умри“.

— И аз останах с такова впечатление. Сигурно затова продадохте „ХОТЕ“ на по-голяма компания?

Граф се усмихна и по покафенялата му кожа около бледосините очи се появиха фини бръчици.

— Най-бързият начин да се разрасне една фирма е като стане част от голяма компания. Това е всеизвестен факт. Според експертите, фирмите, които не са сред петте гиганта за производство на GPS-технологии, са обречени на гибел.

— Но вие май не сте съгласен с тях?

— По мое мнение иновациите и гъвкавостта са най-важните условия една фирма да оцелее. А докато има достатъчно финансиране, малка единица, отговаряща на тези две условия, е по-важна от стремежа към окрупняване. Честно да си призная, макар продажбата на „ХОТЕ“ да ми донесе голяма печалба, не одобрявах това решение и веднага след това подадох молба за напускане. Явно не споделям господстващото мнение — по лицето му отново пробяга усмивка, която омекоти суровото му, но добре поддържано лице. — Вероятно просто в мен говори партизанинът. Ти какво мислиш?

Заговори ми на „ти“, добър знак.

— Знам единствено, че „Патфайндър“ си търсят усилено нов шеф — отвърнах и кимнах на Ник да донесе още шампанско за двама ни. — Мениджър, способен да устои на опитите на големи чуждестранни компании да глътнат фирмата.

— Така ли?

— Като те слушам, ми се струва, че си много подходящ кандидат за тази позиция. Какво ще кажеш?

Граф се разсмя. Смехът му звучеше приятно.

— Съжалявам, Роджър, но ме чака цял апартамент, който има нужда от сериозен ремонт.

Използва малкото ми име.

— Не те питах дали си заинтересован от работата, Клас. А дали ти се говори за нея.