Ю Несбьо - Ловци на глави

Качих се до входната врата и се ослушах. Отдалеч долиташе цвърчене на птички и кучешки лай. В интервюто Ландер каза, че нямат нито куче, нито домашна помощница, съпругата му ходи на работа, а децата — на училище. Не можех да бъда сто процента сигурен дали думите на интервюираните са истина. Обикновено предприемам действия при деветдесет и девет процента и половина, а половината процент несигурност ми е от голяма полза заради силния прилив на адреналин: така зрението, слухът и обонянието ми се изострят.

Извадих ключа, който Уве ми даде в „Sushi & Coffee“. Всички клиенти на охранителната фирма оставят в „Триполис“ резервен ключ за жилището си в случай на необходимост да се влезе при кражба, пожар или повреда в системата, докато не са в града. Мушнах ключа в ключалката и го завъртях. Чу се меко щракване.

Влязох. Дискретната алармена система на стената спеше със затворени пластмасови очи. Сложих си ръкавиците и ги залепих с тиксо за ръкавите, за да не паднат косми по пода. Дръпнах гумената шапка за къпане изпод козирката и я нахлузих върху ушите си. Най-важното е да не оставям никакви следи от ДНК. Веднъж Уве ме попита защо не си обръсна главата. Отказах се да му обяснявам, че след Диана косата ми е последното, с което искам да се разделя.

Разполагах с достатъчно време, но минах бързо през коридора. На стената над стълбите към всекидневната висяха закачени портрети на деца — вероятно на Ландер. Недоумявам защо зрели хора плащат на бездарни художници, за да нарисуват тъжни плачещи версии на прекрасните им деца. Нима на тези родители им е приятно да гледат как гостите в дома им се изчервяват? Всекидневната изглеждаше скъпа, но скучно обзаведена. Единствената атракция представляваше сигналночервеното кресло на Пеше, наподобяващо разкрачена родилка с набъбнала гръд. На голямата топка пред креслото човек можеше да отмори краката си. Покупката на тази мебел едва ли беше идея на Йеремиас Ландер. Картината се намираше над креслото. С Ева Мудочи, британска цигуларка, Мунк се запознал точно след края на миналия век. Нарисувал портрета ѝ направо върху камък. И преди бях виждал различни отпечатки, но едва сега, на тази светлина, разбрах на кого ми прилича Ева Мудочи. На Лоте. На Лоте Мадсен. Лицето, изобразено върху картината, притежаваше същата бледност и меланхолия в погледа като жената, която толкова упорито се мъчех да излича от паметта си.

Свалих картината и я сложих върху масата с гърба нагоре. Изрязах я с помощта на нож с прибиращо се острие. Литографията, отпечатана върху бежова хартия, стоеше в модерна рамка, та не ми се наложи да отстранявам разни щифтове или гвоздеи. Накратко, лесна работа. Най-неочаквано се разнесе звук. От аларма. Пронизителната пулсираща сирена в диапазон от хиляда до осем хиляди херца разцепи въздуха и заглуши всички останали звуци. Чуваше се на разстояние няколкостотин метра. Замръзнах. Алармата спря след няколко секунди. Явно собственикът на автомобила я бе задействал по невнимание. Отново се хванах на работа. Отворих папката, сложих вътре литографията и извадих лист с размер А2 с изображението на госпожица Мудочи — бях го разпечатал вкъщи. За четири минути сложих лъжливото копие в рамката и го окачих на стената. Наклоних глава на една страна и огледах делото си. Понякога минават няколко седмици, преди жертвите ни да забележат кражбата, макар често да използвам съвсем прости фалшификати. През пролетта например подмених картина с маслени бои на Кнют Русе — „Кон с малък ездач“ — с картинка, сканирана от книга и после уголемена. Собственикът подаде сигнал за кражба чак след четири седмици. Госпожица Мудочи вероятно ще бъде разобличена заради белотата на листа, но и това ще отнеме време. Когато това се случи, трудно биха уточнили деня на кражбата, а след многото почиствания в къщата няма да са останали следи от ДНК. Знаех, че търсят ДНК. Миналата година с Шикерюд направихме четири удара за по-малко от четири месеца и онова конте с непрестанното желание да се появява в медиите, онзи жираф със светла коса на име старши инспектор Бреде Спере, заяви открито в „Афтенпостен“, че в града върлува банда професионални крадци на картини. Макар че не ставаше въпрос за безценни произведения на изкуството, Отделът за борба с кражбите — за да задуши тази престъпна практика още в зародиш — щял да прилага методи, които иначе се използват предимно при разследването на убийства и крупни сделки с наркотици. Във вестника Спере уверяваше жителите на Осло, че са решили да вземат сериозни мерки. На снимката момчешкият му перчем се развяваше на вятъра, а в обектива гледаха непоколебимите му стоманеносиви очи, запечатани от фотографа. Той, разбира се, не каза истината, а именно: жителите в района на кражбите — заможни хора с политическо влияние и силна воля да обезпечат сигурността на вещите си — притискат полицията да постави техния случай сред приоритетите си. Често казано, изтръпнах, когато по това време Диана ми каза, че напористият полицай от вестниците се отбил в галерията и я разпитвал дали някой от посетителите ѝ не се интересува какви творби притежават в домовете си нейни клиенти, защото явно крадците разполагат с подробна информация за картините. Диана забеляза притеснения ми вид и ме попита каква е причината. Усмихнах се.