Ю Несбьо - Ловци на глави

— Пребледня като платно, щом натиснах копчето „съпруга“ — поясних аз. — Предупредих го колко ще се разочарова жена му, когато ѝ съобщи за неуспеха си.

— Копчето „съпруга“! Откъде ти хрумват такива неща, Рогер?

Фердинанд се разположи на друг стол, качи краката си върху масичката, доста сполучлива имитация на холна масичка на Ногучи, взе си един портокал и започна да го бели, а от плода се вдигна едва доловима струя и се полепи по прясно изгладената му риза. Фердинанд беше прекалено немарлив за хомосексуалист и прекалено хомосексуален за ловец на глави.

— Инбау, Рийд и Бъкли — обясних.

— И преди съм те чувал да ми ги споменаваш. Но какво точно ги прави по-добри от Кюте?

Разсмях се.

— Става дума за деветте стъпки на разпита във ФБР, Фердинанд. Тази стратегия е като картечница в свят на прашки, като инструмент, който извършва поголовно разчистване — не залавя арестанти, но дава бързи, конкретни резултати.

— Какви по-точно резултати, Рогер?

Знаех какво цели Фердинанд и не му се сърдех. Искаше да разбере с какво го превъзхождам; кое ме прави по-добър, а него — все още по-слаб. И аз му давах напътствия, за да напредва. Защото правилата са такива: споделяме си опита. И защото той никога няма да стане по-добър от мен, винаги ще си остане облечен в ризи, смърдящи на лимон, и да се пита дали някой има модел, метод или тайна, по-успешни от неговите.

— Подчинение. Признания. Истина. Системата се основава на съвсем прости принципи.

— Като например?

— Като например започваш да разпитваш заподозрения за семейството му.

— Оф, ами че и аз го правя. Чувстват се в безопасност, когато говорят за нещо познато, близко. Освен това стават по-приказливи.

— Точно така. Но така можеш и да определиш слабите им места. Ахилесовата им пета, която ще използваш по-късно по време на разпита.

— Уф, каква е тази терминология!

— А по-късно, когато отворите дума за преживените нещастия, за убийството, в което е заподозрян, за причините да се чувства нещастен и изоставен от всички и защо иска да се скрие, ти вече ще си се погрижил на масата да има носни кърпички, оставени далеч от заподозрения.

— Защо?

— Защото разпитът ще е стигнал до естественото си кресчендо и ще е дошъл моментът да натиснеш копчето „емоции“. Ще го попиташ какво биха си помислили децата му, когато разберат, че баща им е убиец. А после очите му ще плувнат в сълзи и ти ще му подадеш кърпичките. Ще влезеш в ролята на онзи, който проявява разбиране и иска да помогне; на онзи, комуто може да довери всичките си терзания, включително ужасно нелепото убийство, случило се ей така, от само себе си.

— Убийство? Недоумявам за какво говориш. Нали уж извършваме подбор на кадри? Не се мъчим да ги осъдим за убийство.

— Аз правя точно това — натъртих аз и грабнах якето си от стола. — И затова съм най-добрият ловец на глави в града. Между другото, утре в дванайсет ти ще водиш интервюто с Ландер и клиента.

— Аз ли?

Излязох от стаята и тръгнах по коридора, а Фердинанд подтичваше по петите ми, докато подминавахме другите двайсет и пет кабинета, от които се състоеше „Алфа“ — средноголяма компания за подбор на човешки ресурси, оцеляла в продължение на петнайсет години. „Алфа“ носеше годишна печалба от порядъка на петнайсет-двайсет милиона, които след изплащането на доста скромното допълнително възнаграждение на най-изявените кадри във фирмата, отиваха в джоба на собственика в Стокхолм.

— Много сладка работа. Информацията е във файла. Ясно?

— Ясно. При едно условие.

— Условие? Аз ти правя услуга, не ти на мен.

— Вернисажът на съпругата ти в галерията тази вечер…

— Какво за него?

— Мога ли да дойда?

— Поканен ли си?

— Точно това ме интересува. Поканен ли съм?

— Не мисля.

Фердинанд спря и го изгубих от очи. Продължих. Знаех, че стои с отпуснати ръце, гледа след мен и съжалява, задето и този път няма да се чукне с чаша шампанско с тузарите на Осло, с нощните му кралици, със знаменитости и богаташи, задето няма да вкуси дори малко от блясъка, обграждащ вернисажите на Диана, няма да се запознае с потенциални кандидати за работни места, за леглото или за друг вид извратено общуване. Горкичкият.

— Рогер? — повика ме момичето зад рецепцията. — Двама души те търсиха по телефона. Единият…

— Не сега, Уда — махнах, без да спирам. — Излизам за четирийсет и пет минути. Не приемай съобщения.

— Ама…

— Ако има нещо важно, ще се обадят пак.