Ю Несбьо: Ловци на глави

Йеремиас Ландер кимна и отпи глътка вода.

По моя преценка беше четиринайсет сантиметра по-висок от мен и три години по-възрастен. Значи на трийсет и три. Млад за въпросната длъжност. Знаеше го и затова бе боядисал косата по слепоочията си в сиво. И преди съм срещал подобни случаи. За мен вече нищо не е ново. Йеремиас Ландер не беше първият кандидат за работа с обилно потящи се ръце, който пристига, въоръжен с талк в десния си джоб, но през живота си не съм стискал по-суха ръка от неговата.

От гърлото на Ландер неволно се изтръгна бълбукане. Върху листа пред себе си отбелязах: Мотивиран. Ориентиран към бързото намиране на решения.

— Значи живеете в Осло? — попитах.

— Да, в квартал Шоен — кимна той.

— И сте женен за… — започнах да прелиствам книжата му и си придадох раздразнен вид, който винаги сигнализира на кандидатите, че очаквам да поемат инициативата.

— За Камила, от десет години. Имаме две деца. Ходят на училище.

— Как бихте описали брака си? — попитах, без да вдигам очи.

Дадох му две дълги секунди. Той не успя да се окопити и аз продължих:

— Смятате ли, че сте женен, след като в продължение на шест години сте прекарвали в офиса две трети от деня си?

Чак сега го погледнах. Както очаквах, в очите му се долавяше объркване: интервюиращият прояви непоследователност. От една страна, настоявах за балансиран начин на живот. От друга, настоявах да се отдаде на работата си. Двете неща са несъвместими. Изминаха четири секунди, преди да ми отговори. Пределното време изискваше да са не повече от три.

— Да, надявам се.

Спокойна, заучена усмивка. Но не достатъчно убедителна. Не и за мен. Ако с преднамерена ирония бе обърнал собствените ми думи срещу мен, щях да го отбележа като плюс, ала в този случай за жалост интервюираният несъзнателно се стараеше да подражава на моя изказ, защото ме възприемаше като човека с по-висок статус. Ниска самооценка , записах на листа. Освен това той „се надяваше“, не знаеше със сигурност, не изрази уверено своите прогнози, не се опита да гадае по кристална топка, не показа, че е наясно с минималното изискване към всеки мениджър: да създава впечатление на пророк.

Не умее да импровизира. Не е склонен към рискове.

— Съпругата ви работи ли?

— Да, в адвокатска кантора в центъра.

— От девет до четири всеки ден?

— Да.

— А кой остава вкъщи, когато децата се разболеят?

— Тя. За щастие се случва много рядко Никлас и Андерш да се…

— Тоест нямате домашна помощница или роднина, която да стои в дома ви през деня?

Той се поколеба. Кандидатите правят така, когато не са сигурни кой отговор би им донесъл по-големи дивиденти. Въпреки това обаче лъжат разочароващо рядко. Йеремиас Ландер поклати глава.

— Явно се грижите за добрата си физическа форма?

— Да, спортувам редовно.

Този път не усетих никакво колебание. За никого отдавна не е тайна, че фирмите имат нужда от мениджъри, които няма да получат инфаркт, докато щурмуват първото препятствие.

— Тичате за здраве и карате ски, така ли?

— Да. Цялото семейство сме запалени по природата. Имаме вила в Нурефел.

— Ясно. Сигурно и куче?

Той поклати отрицателно глава.

— Нямате ли куче? Да не сте алергичен?

Отново поклати енергично глава. Отбелязах: Вероятно няма чувство за хумор.

После се облегнах на стола и долепих пръстите на двете си ръце. Изключително арогантен жест, разбира се. Какво да кажа? Просто съм си такъв.

— Колко струва според вас репутацията ви, Ландер? И как сте я обезпечили?

Той смръщи вежди под изпотеното си чело, докато се мъчеше да разбере въпроса ми. След две секунди призна примирено:

— В какъв смисъл?

Въздъхнах, все едно е ясно като бял ден. Огледах стаята в търсене на подходяща за педагогически цели, алегория, която досега не съм използвал. И както винаги намерих една на стената.

— Интересувате ли се от изкуство, Ландер?

— Малко, покрай съпругата ми. От такива неща се вълнува тя.

— И моята. Виждате ли тази картина?

Посочих към „Сара се разсъблича“ — висок над два метра портрет върху латекс на жена в зелена пола, която, сгънала ръце, се готви да промуши червения си пуловер през главата си.

— Подарък от съпругата ми. Художникът се казва Джулиан Опи, а картината струва четвърт милион крони. Притежавате ли творба в тази ценова категория?

— Всъщност да.

— Поздравления. Личи ли си от пръв поглед колко струва тя?

— Не бих казал.

— Точно така. Тази картина ей там е нарисувана с няколко щриха, главата на жената представлява окръжност, нула без лице, а цветовете са нанесени монотонно, без всякаква текстура. Освен това портретът е създаден на компютър и може да бъде размножен в милиони екземпляри само с едно кликване на мишката.