Ю Несбьо - Ловци на глави

Симпатично момиче беше тази Уда, но имаше нужда от повечко опит. Или се казваше Ида?

Свежият солен есенен въздух и миризмата на изгорели газове ми навяваха асоциации за море, добив на нефт и брутен национален продукт. Косо падащата слънчева светлина се отразяваше в стъклените офис сгради, а те хвърляха остри, правоъгълни сенки върху площта, някога използвана за индустриални цели. Сега представляваше жилищен квартал с прекалено скъпи магазини, прекалено скъпи апартаменти и прекалено скъпи офиси за скъпоструващи консултанти. От мястото, където се намирах, се виждаха три фитнес центъра, резервирани от сутрин до вечер. Млад мъж в костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“ ме поздрави почтително, докато се разминавахме. В отговор му кимнах снизходително. Нямах представа кой е, но бях сигурен, че непременно работи в друга фирма за подбор на персонал. Вероятно в „Едуард У. Кели“? Само ловците на глави поздравяват колегите си с такова уважение. Или накратко: останалите не ме поздравяват, защото не ме познават. Първо, освен със съпругата ми Диана, почти не общувам с хора. Второ, работя във фирма, която — точно като „Кели“ — се числи към изключителните, към онези, които избягват светлината на прожекторите. За нас научаваш едва когато станеш достатъчно квалифициран за топпозициите в страната, един ден ние ти се обаждаме и „Алфа“ изведнъж ти прозвучава познато. Къде си чувал това име? Докато ръководителите на концерна са коментирали кого да излъчат за нов директор на някое подразделение? Значи все пак си чувал за нас, но не знаеш нищо, защото дискретността е най-висшата ни добродетел. Впрочем и единствената. Защото в повечето случаи изричаме долнопробни лъжи, например, когато ме чуете да завършвам второто интервю с обичайната ми мантра: „Вие сте човекът, когото търся за това работно място. Не само вярвам, но и знам със сигурност, че вие сте идеалният кандидат за него. Следователно работното място е идеално за вас. Вярвайте ми.“

Не ми вярвайте.

Да, заложих на „Кели“. Или „Амруп“. Костюмът му издаваше, че не е от големите, лишени от чар и изключителност компании като „Manpower“ и „Adecco“, но не беше и от съвсем малките готини от типа на „Hopeland“, защото иначе щях да знам кой е. Би могъл да е и от едрите, средноготини компании: от „Mercuri Urval“, от „Делфи“ или от незначителните, скучни, безименни фирми, които набират кадри за ръководители от среден ранг и само понякога им се удава възможност да се конкурират с нас, големите клечки. Губят битката и се връщат към намирането на магазинни управители и главни счетоводители. Поздравяват почтително такива като мен с надеждата един ден да си спомним за тях и да им предложим да работят при нас.

За ловците на глави не съществуват официални класации. За разлика от агентите по недвижими имоти, никой не се занимава да проучва общественото мнение за нас. Не организират приеми с отличия за най-изявените ловци на глави за годината като в телевизионния и рекламния бранш.

Ала ние си знаем. Знаем кой е „кралят на хълма“, кой е склонен да отправя предизвикателства, кой е заплашен от провал. Геройствата се извършват без много шум, а погребенията — в мъртвешка тишина. Ала мъжът, поздравил ме току-що, знаеше, че съм Рогер Браун, ловецът на глави, който няма случай да е препоръчал кандидат за някое работно място, без той да го е получил; Рогер, който прибягва при нужда до манипулации, принуждава, пречупва и притиска кандидата до стената. Неговите клиенти се осланят безрезервно на преценката му и без колебание поверяват съдбата на компанията си в ръцете му — само в неговите ръце. Да го кажем така: не Пристанищната служба в Осло назначи новия началник на транспортния отдел; не компанията за коли под наем „АВИС“ назначи началника на отдел „Скандинавия“; областната управа безспорно няма заслуга за назначението на ръководители на електроцентралата в Сирдал. Не те, а аз. Аз избрах подходящите кадри. Чудесен костюм. Знае на кого да засвидетелства уважение.

Обадих се на Уве от уличен телефон до лавката на „Нарвесен“. Погледнах си мобилния телефон. Осем съобщения. Изтрих ги.

— Имаме кандидат — обявих аз, когато Уве най-сетне вдигна. — Йеремиас Ландер, „Монолитвайен“.

— Да проверя ли дали го имаме записан?

— Не, имате го със сигурност. Повикахме го за второ интервю. Утре от дванайсет до два. Дванайсет нула нула. Дай ми един час. Записа ли си?