Ю Несбьо - Ловци на глави

Ала омразата ми не беше мътна; напротив, беше чиста, непресторена, почти невинна. Така, представях си аз, кръстоносецът е мразел богохулниците. Затова осъдих Граф на смъртно наказание със същата премерена наивна омраза, с която американецът с дълбоки християнски убеждения изпраща осъдените на смърт свои ближни на дръвника. Тази омраза ми донесе доста прозрения. Накара ме например да осъзная, че чувствата ми към баща ми не са били омраза. Гняв? Да. Презрение? Вероятно да. Съчувствие? Определено. Защо? Сигурно съм имал не една причина. Сега разбрах, че съм изпитвал гняв срещу него, защото дълбоко в себе си приличам на него и нося наследствената предразположеност да стана същия като баща си: впиянчен, гол като пушка тъпкач на жени, който смята, че изток си е изток и няма как да стане запад. Превърнах се окончателно в негово подобие.

Смехът се надигна в мен и не се помъчих да го спра. Отекна между дърветата. Една птичка литна от клона над главата ми и видях задаващата се по пътя кола. Сребристосив лексус GS 430.

Дойде по-рано, отколкото очаквах. Изправих се веднага и тръгнах към къщата на Уве Шикерюд. Застанах на стълбите и понечих да пъхна ключа в ключалката. Погледнах ръката си. Треморът беше едва забележим, но не ми убегна. Говореха инстинктите ми, страхът, заложен от прастари времена у човека. Клас Граф се оказа от онзи тип животни, които всяват страх у останалите животни.

Улучих ключалката още при първия опит. Завъртях ключа, отворих вратата и бързо влязох в къщата. Седнах на леглото, облегнах се на таблата с гръб към прозореца. Проверих дали завивката покрива тялото на Уве до мен.

Зачаках. Часовникът отмерваше секундите. И ударите на сърцето ми: два в секунда.

Клас Граф прояви благоразумие, разбира се. Най-напред изчака да се увери, че съм сам. Въпреки това вече не ме смяташе за безопасен. Първо, очевидно бях замесен в изчезването на кучето му. Второ, вероятно се бе отбил при нея, бе видял трупа ѝ и вече знаеше, че съм способен на убийство.

Не го чух да отваря вратата. Не чух стъпките му. Той просто изникна пред мен изневиделица. Гласът му прозвуча меко, а усмивката изразяваше искрено съжаление:

— Извини ме, задето нахълтах така, Роджър.

Клас Граф беше облечен в черно: черни широки панталони, черни обувки, черно поло, черни ръкавици. На главата — черна вълнена шапка. Единствено сребристо-сивият „Глок“ се отличаваше от цялостната гама на облеклото му.

— Не се притеснявай. Време е за посещение — отвърнах.

Начинът, по който мухите възприемат времето — например да виждат светкавично приближаващата ги длан като дълъг процес — се обяснява с факта, че информацията, постъпваща през фасетъчните им очи, ги захранва с огромно количество данни. С други думи, природата е снабдила мухите с необикновено ефективен процесор.

Няколко секунди в стаята цареше пълна тишина. Не съм в състояние да определя точно колко секунди продължи. Бях муха, а дланта летеше към мен. Пистолетът на Уве Шикерюд сочеше към гърдите ми. Погледът на Клас Граф — към лъсналия ми череп.

— Аха — най-сетне отрони той.

Тази дума съдържаше всичко: как хората са успели да покорят земята, да подчинят стихиите, да убиват същества, които ни превъзхождат по бързина и сила. Накратко, тя изразяваше капацитета на нашия процесор. Това „аха“ на Клас Граф увенчаваше поток от размисли, търсене и отсяване на хипотези и неизбежна дедукция, водеща до единствения възможен извод:

— Обръснал си косата си, Роджър.

Клас Граф беше — както споменах и по-рано — интелигентен мъж. Той, разбира се, не просто установи баналния факт, че нямам коса. Съобрази и кога, къде и защо се е случило. Така сложи край на объркването си, намери отговор на всичките си въпроси.

— В катастрофиралата кола — прибави той.

Не ме питаше, сам стигна до това заключение. Кимнах. Той се настани на стола и го издърпа към стената, без да отмества дулото на пистолета и на сантиметър от мишената.

— А после? Остави косата в един от труповете, така ли?

Бръкнах с лявата си ръка в джоба на якето.

— Не мърдай! — изкрещя той, а пръстът му натисна леко спусъка.

Нямаше еректирал ударник. „Глок“ 17. Дамски пистолет.

— Това е лявата ми ръка — поясних.

— Добре, извади я бавно.

Подчиних се и хвърлих плика с косата си върху масата. Граф кимна леко, без да отлепя очи от мен.

— Значи си се усетил, че предавателите се намират в косата ти и тя ги е сложила по моя молба. Затова я уби, нали?