Ю Несбьо - Ловци на глави

Слязох от автобуса в Орвол и поех нагоре към Тунсехаген. Можех да сляза и на по-близка спирка до апартамента на Уве, но всичко, което правех, имаше определен замисъл. В квартала цареше предобедно спокойствие. Прегърбена старица вървеше едва-едва по тротоара с чанта на лошо смазани колелца. Чуваше се как скърцат пронизително. И все пак ми се усмихна, все едно денят е хубав, светът — чудесен, а животът — прекрасен. Какво ли си мисли сега Клас Граф? Сигурно предполага, че катафалка пренася тялото на Браун до родния му дом или нещо подобно, но и се пита защо, дявол да го вземе, се движи толкова бавно, да не би да има задръстване?

Срещу мен се зададоха две натрапчиво гримирани тийнейджърки с дъвки в устата, ранички и плътно прилепнали панталони, които само притискаха бедрата им, но не решаваха проблемите им с теглото. Гледаха ме изпод вежди, без да престават да разговарят на висок глас за вълненията си. Докато се разминавахме, чух:

— … голяма несправедливост!

Вероятно бяха избягали от час и отиваха в някоя сладкарница в Орвол, а възмутилата ги несправедливост няма нищо общо с факта, че осемдесет процента от техните връстници на земята нямат пари да си позволят сладките кравайчета с крем, с които след секунди щяха да се натъпчат. Ако с Диана бяхме задържали детето, дъщеря ни — Диана нарече нероденото Ейолф, но бяха сигурен, че е момиче — някой ден, още докато учи в гимназията, щеше да ме погледне със същите натежали от туш мигли и да ми се развика колко несправедливо е да не я пускам с приятелката ѝ на Ибиса. А аз… щях да го преживея някак.

Пътят минаваше през парк с голямо езеро в средата и аз поех по една от кафявите пътечки към дърветата от другата страна. Не съкращавах разстоянието, просто исках точицата върху устройството на Граф да напусне очертанията на главните улици на картата. Труповете може и да се возят в автомобили, но не се движат из паркове. Това представляваше потвърждение на съмненията, които посях в главата на холандския ловец на глави с обаждането ми за добро утро от жилището на Лоте: Роджър Браун е възкръснал от мъртвите; той не е бил в моргата на Държавната болница, както е показвал GPS-ът, а в болнично легло в същата сграда; но нали по новините съобщиха, че всички пътници в полицейската кола са загинали?

Вероятно не мога да съпреживявам чужди емоции, умея обаче да преценявам хорската интелигентност. Понеже много ме бива в това, ме използват като консултант при назначаването на мениджъри в най-големите норвежки компании. Докато обикалях езерото, си представих как разсъждава Клас Граф в момента. Съвсем тривиално: трябва да тръгне след мен, да ми види сметката, макар че сега рискът стана много по-голям. Защото вече съм в състояние не само да осуетя плановете на „ХОТЕ“ да глътнат „Патфайндър“, но и да го улича в убийството на Синдре О. Ако успея да оцелея до съдебния процес, разбира се.

Накратко, изпратих му покана, на която е невъзможно да откаже.

Стигнах до другата страна на парка и минавайки покрай нагъсто разположените брези, погалих тънката бяла, лющеща се кора, притиснах пръсти до твърдото стъбло, одрасках с нокти повърхността му. Помирисах върховете на пръстите си, спрях се, затворих очи и вдишах аромата. В съзнанието ми нахлуха спомени от детските ми години за игри, смях, изненади, изпълнени с трепетен страх, радост и открития. Припомних си всички онези неща, които смятах за изгубени, но те си бяха заровени в паметта ми, не можеха да изчезнат, приличаха на водни деца. Старият Рогер Браун не би бил в състояние да ги открие, ала новият беше. Колко ли щеше да живее новият? Едва ли му оставаше много живот. Това обаче не го притесняваше: щеше да изживее последните си мигове по-пълноценно, отколкото старият бе изживял трийсет и трите си години.

Стигнах до къщата на Уве Шикерюд. Вече се бях стоплил. Седнах на един пън в горичката, откъдето се откриваше задоволителен изглед към пътя с жилищните сгради. Установих, че гледката от източните квартали не се различава кой знае колко от гледката от западните. Всички ние, независимо в коя част на града живеем, виждаме сградата на Централната поща и хотел „Плаза“. Осло не изглежда нито по-грозен, нито по-хубав. Единствената разлика, се състои в това, че от източните квартали се виждат западните. Това ме подсети за Айфеловата кула: когато през 1889-а Густав Айфел построил прочутата си кула за световното изложение в Париж, критиците отсекли, че най-хубавата гледка във френската столица се открива от Айфеловата кула, защото е единственото място, откъдето човек не я вижда. Сигурно и Клас Граф смята, че изглежда приемливо, понеже не се вижда през очите на другите. Или през моите например. А аз го виждах и го мразех. Ненавиждах го с толкова всепоглъщаща и поразително люта омраза, че чак се плашех от чувствата си.