Ю Несбьо - Ловци на глави

Четирите трупа стояха наредени върху метални кушетки. Краката им се подаваха изпод бели чаршафи и установих, че сцените във филмите отговарят на действителността: на големите пръсти на краката им висяха окачени метални табелки.

— Готов ли сте? — попита Спере.

Отмахна два чаршафа бързо и елегантно като фокусник.

— Пътните злополуки са най-тежките случаи — продължи той и се олюля на пети. — Трудно се идентифицират, както виждате — внезапно ми се стори, че Спере говори необичайно бавно. — В колата са се возили петима души, но намерихме само четири тела. Вероятно петият е паднал в реката и течението го е отнесло.

Гледах го втренчено, преглъщах едва-едва и дишах тежко през носа. Всичко това беше само поза, разбира се, защото дори без дрехи близнаците Монсен изглеждаха по-добре отколкото в останките от колата. Освен това вътре не миришеше на нищо: нито на изпражнения или на газове, нито на кръв, нито на бензин, нито на човешки вътрешности. Хрумна ми, че хората придават прекалено голямо значение на зрителните възприятия, а всъщност звукът и мирисът тероризират сетивата много по-ефективно: например шумът от главата на мъртва жена, току-що пронизана в окото, която тупва върху пода.

— Това са близнаците Монсен — прошепнах.

— Да, това и ние го установихме. Въпросът е…

Спере направи продължителна — наистина много дълга — пауза с цел да подсили ефекта от думите си. Боже мой.

— Кой е Ендриде и кой — Ескил?

Въпреки студа в моргата дрехите ми лепнеха от пот. Дали Спере говореше умишлено толкова бавно? Да не би да прилага нов, непознат ми, метод на разпит, запитах се аз.

Погледът ми се плъзна над голите тела и обходи белезите, оставени от самия мен. Раните, прорязващи корема, още зееха, а по ръбовете им личаха черни кървави корички.

— Това е Ендриде — посочих решително аз. — Другият е Ескил.

— Хм — доволно изсумтя Спере и започна да пише. — Сигурно сте ги познавали отлично. Дори колегите им не успяха да ги различат.

— С близнаците бяхме много близки — кимнах с опечален вид. — Особено в последно време. Може ли да си тръгвам?

— Разбира се — отвърна Спере, но продължи да пише по начин, който изобщо не ме предразполагаше да напусна моргата.

Погледнах часовника зад главата му.

— Еднояйчни близнаци — Спере пишеше ли, пишеше. — Каква ирония, не мислите ли?

Какво, по дяволите, пише? Едното име е Ендриде, друго — Ескил, какво толкова има за писане?

Не биваше да го питам, но не се сдържах:

— Къде видяхте ирония?

Спере вдигна очи и престана да пише.

— Ами заченати са в една и съща секунда в една и съща яйцеклетка и са починали в една и съща секунда в една и съща кола.

— Тук няма ирония.

— Така ли?

— Или поне аз не виждам такава.

— Мм. Май сте прав. Имах предвид не ирония, а парадокс.

Кръвта ми кипна.

— И парадокс не е.

— Добре, но все пак е странно. Сякаш всичко е подчинено на космическа логика, нали?

Изгубих самоконтрол, стиснах плика, а кокалчетата на пръстите ми побеляха.

— Няма нито ирония, нито пародия, нито космическа логика — гласът ми трепереше и повиших тон. — Просто случайна симетрия на живота и смъртта, която дори не може да се нарече напълно случайна, понеже и братята Монсен като повечето еднояйчни близнаци са прекарвали много време в непосредствена близост един до друг. Светкавицата се е стоварила върху тях, докато са били заедно. Не търсете нищо повече.

Последните думи ги изкрещях.

Спере ме погледна умислено. Стоеше с палец и показалец от двете страни на устата си. Разтърка си брадичката. Познавах този поглед. Спере беше един от малцината. Притежаваше поглед на разпитващ, поглед, който умее да разобличава лъжата.

— Братли, какво ви измъчва?

— Съжалявам — усмихнах се унило и тутакси осъзнах, че се налага да призная някаква истина, защото ме гледаше жив детектор на лъжата. — Снощи се скарахме с жена ми, а днес се случи това нещастие. Не съм на себе си. Извинете ме. Ще си тръгвам.

Обърнах се и се отправих към вратата. Спере каза нещо, вероятно поздрав за довиждане, но не чух какво заради трясъка на металната врата зад гърба ми. Басовото ѝ дрънчене отекна в коридора.

От спирката пред Държавната болница се качих на трамвай и платих на кондуктора в брой с пояснението, че пътувам до центъра. Той се усмихна малко пренебрежително, докато ми връщаше рестото: явно цената на билета е една и съща, независимо след колко спирки ще сляза. Аз, разбира се, и преди съм се возил на трамвай, като малък, но не помнех добре какъв е редът. Слизай от задната врата, дръж си билета в ръката, за да го покажеш на контрольора, натисни копчето за „стоп“ по-рано, а не в последния момент, не разсейвай водача. Много неща се бяха променили. Шумът от релсите вече не е толкова оглушителен за сметка на рекламните пана по прозорците, обърнати с лицата навън. Пътниците по седалките обаче изглеждаха вглъбени във вътрешния си свят. В центъра слязох от трамвая и се качих на автобус, който ме понесе към североизточната част на града. Обясниха ми, че имам право да пътувам с билета от трамвая. Прекрасно. Платих съвсем нищожна цена, за да се придвижвам из града, а досега дори не бях подозирал, че това е възможно. Местоположението ми непрекъснато се променяше. Представлявах мигаща точица върху GPS-джаджата на Клас Граф. Сякаш усещах объркването му: какво, по дяволите, става, да не би да пренасят някъде трупа?