Ю Несбьо - Ловци на глави

— Добре, връщам се след минута — тръгнах към вратата.

Спрях, хрумна ми нещо и реших да изиграя и последната си карта. По-точно: кредитната карта.

— Докато не съм забравил, искам да ви дам нещо — бръкнах в задния си джоб. — При последната ни среща Ендриде ми остави кредитната си карта. Моля ви да я предадете на майка му…

Портиерът я пое и погледна името и снимката на брадатия млад мъж. Без да бързам, излязох и чух гласа му зад гърба си:

— И това върши работа, Братли. Вземете вещите им.

Обърнах се с облекчение. Извадих найлоновия плик от джоба на панталоните си и напъхах вътре дрехите на двамата братя.

— Взехте ли всичко?

Опипах задните джобове на униформените панталони на Ендриде. Още беше там — плика с подстриганата ми коса. Кимнах.

Наложих си да се овладея, за да не хукна навън с всички сили. Възкръснах от мъртвите, появих се отново на този свят и усещането ме изпълни с необикновено вътрешно въодушевление. Колелетата пак се въртяха, сърцето ми биеше, а кръвта и съдбата ми поеха по обичайния си кръговрат. Изкачих стълбите на няколко скока, подминах жената зад стъкленото гише с леки стъпки и тъкмо се канех да натисна дръжката на вратата, когато чух познат глас зад гърба си:

— Почакайте, мистър!

Разбира се. Беше твърде лесно, за да е истина.

Бавно се обърнах. Към мен се приближи познат мъж. Показа ми служебната си карта. Тайното увлечение на Диана. През ума ми мина еретичната мисъл: с мен е свършено.

— КРИПОС — представи се мъжът с плътен глас на капитан на самолет. Радио в гръмотевична буря, чийто сигнал прекъсва. — Може ли да погово’им, мистър? — Като пишеща машина с износен клавиш.

Шири се мнението, че обикновено си представяме хората от филмите и от телевизията като по-едри, отколкото са в действителност. В случая с Бреде Спере стана точно обратното. Той се оказа още по-висок, отколкото си го представях. Насилих се да не помръдна, докато се приближаваше към мен. Извисяваше се като кула. И високо горе, изпод русия му хлапашки бретон, подстриган и обуздан, та да изглежда допустимо див, две стоманеносиви очи се вторачиха в мен. Един от слуховете за Бреде Спере гласеше, че е имал връзка с нашумял и много мъжествен норвежки политик. В днешно време мълвата, определяща те като обратен, е категоричното доказателство, че си известен: емблемата за принадлежността ти към елита, така да се каже. Един младеж — модел от модната агенция на барон фон Булдог, беше си изпросил покана за вернисажите на Диана — ми разказа веднъж как самият той позволил на „полицейския бог“, както с благоговение се изрази, да го „содомизира“.

— Не виждам причина да не си поговорим — отвърнах със суховата усмивка и с надеждата да не издам страха от проникване в тялото ми.

— Чудесно, мистър. Току–що разбрах, че сте трети братовчед на близнаците Монсен и ги познавате добре. Ще ни помогнете ли да ги идентифицираме?

Едва преглътнах. Учтивата форма и предизвикателното обръщение „мистър“ наведнъж ми дойдоха в повече, но погледът на Спере остана неутрален. Дали прилагаше някакъв трик, за да подчертае колко цени статуса ми, или го правеше по навик, като професионален рефлекс? Чух как гласът ми заекна на въпроса „Да ги идентифицираме?“, все едно думата ми беше съвършено непозната.

— Майка им ще пристигне след няколко часа — поясни Спере. — Така ще спестим доста време. Ще ви бъ’ем много благо’арни. Процедурата трае броени секунди.

Не изпитвах никакво желание да го правя. Цялото ми тяло се съпротивляваше и мозъкът ми пищеше незабавно да откажа и да се махна оттук. Защото вече бях възкръснал и представлявах движеща се мишена на GPS-приемника на Клас Граф. Въпрос на време беше той да поднови лова. Вече усещах мириса на куче във въздуха, чувствах пристъпа на приближаваща се паника. Ала друга част от мозъка, онази на новия ми глас, ми нашепваше, че не бива да отказвам. Всичко ще трае някакви си секунди.

— Разбира се — отвърнах и едва не се усмихнах.

Сетих се, че усмивката ми би се разтълкувала като неуместна реакция при положение че ми предстои да идентифицирам труповете на двама мои роднини.

Върнахме се по пътя, по който дойдох.

Портиерът ми кимна с усмивка, когато минахме през дрешника.

— Предупреждавам ви, че покойниците са обезобразени — отбеляза Спере и отвори тежка метална врата.

Влязохме в моргата. Потръпнах. Всички тук ми напомняше на вътрешността на хладилник: бели стени, таван и под, няколко градуса над нулата и месо с изтекъл срок на годност.