Ю Несбьо - Ловци на глави

Странно, но най-консервативният в политическите си пристрастия човек, когото съм срещал някога, е шофьор, нает от хора с четирикратно по-високи доходи от неговите и с навика да се обръщат към него с високомерно снизхождение, каквото само педантична вежливост би могла да изрази.

Веднъж татко ме предупреди да не се мяркам повече в къщата му, ако стана социалист. Същото важало и за мама. Тогава не беше съвсем трезвен, но това само подсили убеждението ми, че наистина смята така. Според него кастите в Индия са много мъдро измислени, а по Божията воля се раждаме в определено съсловие и е наш дълг да прекараме окаяния си живот именно там. Или както клисарят отговорил, когато свещеникът Сигисмюн предложил да си говорят на „ти“: „Клисарят си е клисар, свещеникът — свещеник.“

Моят бунт — бунтът на шофьорския син — се прояви в полученото образование, в брака с дъщеря на богаташ, в костюмите от веригата бутици „Фернер Якобсен“, в къщата на спирка Воксенколен. Това не успя да сломи татко. Той имаше дори безочието да ми прости и да се престори на горд. На погребението, докато хлипах като дете, знаех, че не плача от скръб по покойната ми майка, а от гняв срещу баща ми. Сетерът и съседът (странно, как му беше името?) потънаха в мрака, а аз пресякох улицата. Не се виждаха коли. Долепих лице до прозореца на гаража. Вътре беше празно. Бързо се промъкнах в гъстия, почти материален мрак на градината и застанах под ябълковите дървета. Така тя нямаше как да ме види.

Аз обаче я наблюдавах.

Диана сновеше неспокойно напред-назад. Нервните ѝ движения и телефонът „Прада“ в ръката ѝ, долепен до ухото, ми подсказаха, че се мъчи да се свърже с някого, но той не ѝ отговаря. Беше обута в дънки. Едва ли съществува друга жена, на която дънките да отиват повече. Въпреки че беше облечена в бял вълнен пуловер, тя разтриваше гърдите си със свободната си ръка, все едно замръзваше. Големите къщи, построени през трийсетте години, се стоплят бавно при резки спадове в температурата, независимо колко радиатора включиш. Изчаках достатъчно, за да се уверя, че е сама. Опипах пистолета на кръста ми. Поех си дълбоко въздух. Предстоеше ми най-трудното нещо в живота ми, но щях да се справя. Новото ми аз щеше да намери сили. Вероятно затова сълзите рукнаха от очите ми: вече бях издал присъдата си. Не ги преглътнах. Те галеха бузите ми като топли милувки, а аз се постарах да не издавам звуци, да не дишам учестено, да не хълцам. За пет минути изплаках всичко и си избърсах бузите. Влязох бързо през входната врата. Ослушах се в коридора. Сякаш и къщата притаи дъх. Чуваха се само шумът от обувките ѝ по паркета в стаята на горния етаж. Съвсем скоро и те щяха да замлъкнат.

В десет вечерта вратата се открехна и се показа бледо лице и две кафяви очи.

— Мога ли да пренощувам при теб? — попитах.

Лоте не отговори. Както винаги. Обаче се втренчи в мен като в призрак. За пръв път гледаше изплашено. Усмихнах се и прокарах ръка по гладкия си череп.

— Разделих се с… — търсех точната дума — … всичко.

Тя примига и отвори вратата. Влязох.

Събудих се и погледнах часовника. Осем. Време беше да започвам. Предстоеше ми важен ден, както казват. Лоте спеше настрани, с гръб към мен, завита в чаршаф. Предпочиташе го вместо завивка. Претърколих се, станах и се облякох. Вътре беше ужасен студ. Чувствах се премръзнал. Промъкнах се на пръсти в коридора, облякох си якето, сложих си шапката и ръкавиците и отидох в кухнята. В едно чекмедже намерих найлонов илик и го пъхнах в джоба си. Отворих хладилника. Първият ми ден като убиец, застрелял жена. Звучеше ми като заглавие на криминална хроника във вестник. Обикновено прескачах такива новини — струваха ми се мъчителни и банални. Извадих кутия със сок от грейпфрут с намерението да пия направо от кутията, но реших все пак да си извадя чаша от горния шкаф. Не бива да зарежеш всичко само защото си убиец. След като изпих сока, изплакнах чашата и прибрах сока в хладилника. Влязох във всекидневната и седнах на дивана. Малкият черен пистолет в джоба на якето ме прободе в корема и го извадих. Все още миришеше. Знаех, че тази миризма винаги ще ми напомня за убийството. За екзекуцията. Един изстрел се оказа достатъчен. Отблизо, докато ме притегляше в обятията си. Стрелях, стиснат в прегръдката ѝ, и я улучих в лявото око. Дали беше съзнателно? Вероятно да. Вероятно съм искал да ѝ отнема нещо, както тя се опита да ми отнеме всичко. И коварната лъжкиня обгърна оловото, куршумът с форма на фалос навлезе в нея, както някога навлизах аз. Никога повече. Вече беше мъртва. Мислите ме спохождаха като кратки изречения, които констатират само фактическите положения. Чудесно, трябва да продължавам в същия дух, да запазя студенината си, да не допускам чувства. Все още имах какво да губя.