Ю Несбьо - Ловци на глави

На централната гара попитах с кой автобус се стига до Тунсехаген. Качих се. Незнайно защо шофьорът ми говореше на английски. От спирката в Тунсехаген до къщата на Уве има само няколко баира, но докато стигна дотам, вече зъзнех от студ. Пообиколих квартала, за да се уверя, че наблизо няма полицаи. Бързо се втурнах към вратата и отключих.

Вътре беше топло. Отопление с регулируем термостат. Въведох паролата „Наташа“, за да деактивирам алармата, и влязох в стаята с функции на всекидневна и спалня. Миришеше като при последното ми посещение: на неизмити съдове, непрано спално бельо, оръжейно масло и сяра. Уве лежеше в леглото, както го оставих предишния ден. Оттогава сякаш беше изминала седмица.

Намерих дистанционното, легнах в леглото до Уве и включих телевизора. Прегледах информацията от телетекста. Не пишеше нищо за изчезнали патрулки или за мъртви полицаи. Полицаите от участъка в Елверюм със сигурност очакваха големи неприятности и отдавна бяха започнали акция по издирването на служебния автомобил, но явно предпочитаха да не избързват с оповестяването на информацията, защото се надяваха всичко да се дължи на съвсем банално недоразумение. Рано или късно щяха да открият колата. А колко ли време щеше да им трябва, за да установят, че трупът в зеления анцуг със заличени резки по върховете на пръстите не е арестантът Уве Шикерюд? Минимум едно денонощие. Максимум две.

Някои неща просто не ми бяха известни. Не че новият Рогер Браун знаеше какви са процедурите в полицията. Той просто осъзнаваше, че е необходимо да вземе бързи решения, базирани на информация от несигурни източници; да предприеме действия, макар и рисковани, вместо да губи време в колебания, докато стане прекалено късно; да допусне страха, за да се мотивира, но да не му се предаде напълно, да не му позволи да го парализира.

Затова затворих очи и заспах.

Събудих се. Часовникът на телетекста показваше 20:03. А отдолу беше публикувано съобщение за четирима души, трима от които полицаи, загинали при пътна злополука близо до Елверюм. Сутринта бил подаден сигнал за изчезнала полицейска кола и следобед намерили останките ѝ в горичка до река Трекелва. Обявен за изчезнал бил петият пътник в колата, също полицай. Предполагаха, че е изхвръкнал от колата и е паднал в реката. В момента провеждали акция по издирване на тялото. На две мили от мястото на злополуката намерили откраднат автовоз с емблемата „Кухни Сигдал“. Полицията умоляваше зрителите, които разполагат с данни за шофьора, да позвънят на горещата телефонна линия.

След като разберат, че арестантът Шикерюд не е сред загиналите, рано или късно ще посетят дома му. Налагаше се да си намеря подслон другаде.

Поех си дъх. Наведох се над трупа на Уве, взех телефона от нощното шкафче и набрах единствения номер, който знаех наизуст.

Тя вдигна на третото прозвъняване.

Вместо обичайното, смутено, но нежно „Здрасти“, Лоте отрони едва доловимо „Да?“.

Затворих, без да се обадя. Исках да разбера единствено дали си е вкъщи. Надявах се и вечерта да я заваря у тях.

Изгасих телевизора и станах. След двеминутно търсене намерих два пистолета: единия в шкафчето в банята, другия — напъхан зад телевизора. Спрях се на малкия черен пистолет зад телевизора. От кухненския долап извадих две кутии: едната с бойни патрони, другата с халосни. Напълних пистолета с бойни патрони, заредих го и спуснах предпазителя. Затъкнах оръжието на кръста си, както видях да прави Клас Граф. Влязох в банята и оставих другия пистолет на мястото му. Затворих вратичката на шкафчето и се огледах в огледалото: лице с фини черти, ясни линии, брутално оголена глава, ярък, почти трескав блясък на очите, устните едновременно отпуснати и категорични, мълчаливи и красноречиви.

Където и да осъмнех утре сутринта, на съвестта ми щеше да тежи убийство. Предумишлено убийство.

Намираш се на твоята улица. Спотайваш се в мрака под дърветата и гледаш към собствения си дом, в осветените прозорци, а завесите помръдват леко. Сигурно зад тях е жена ти. Един от съседите излиза на вечерна разходка с английския си сетер. Минава покрай теб, заглежда се, но вижда непознат по улица, където всички се познават.

Мъжът те поглежда с недоверие, а сетерът изръмжава тихо. И двамата подушват омразата ти към кучета. Защото животните, също като хората, са сплотени в борбата срещу натрапници, срещу неканени в квартала, където са се барикадирали, издигнати високо над градската суматоха и хаотичната смесица от интереси и ангажименти. Тук, горе, обитателите искат нещата да продължат постарому, защото статуквото ги удовлетворява, всичко върви чудесно и те не желаят картите да се раздадат повторно. Не, нека оставим асата и поповете в ръцете на сегашните им собственици, несигурността се отразява гибелно на инвестициите, строго определените рамкови условия гарантират добра продуктивност, а тя, от своя страна, е в служба на общността. Трябва да се произведе нещо, преди да се пристъпи към разпределение на благата.