Ю Несбьо - Ловци на глави

Не се отбих в близката ферма. Продължих. Подмина ме автомобил, намали, вероятно шофьорът се питаше що за човек съм. После настъпи газта и изчезна в ярката есенна светлина.

Миришеше на хубаво: на пръст, на трева, на борова гора и на кравешки тор. Раните на врата още ме наболяваха, но вцепенението на мускулите ми изчезна. Ускорих крачка и задишах дълбоко и живително. След половин час все още не се бях измъкнал от необятните полета, но в далечината се виждаше синя табела и навес. Автобусна спирка.

Четвърт час по-късно се качих в автобуса, купих си билет с парите от портфейла на Ескил Монсен и се осведомих, че автобусът стига до Елверюм, откъдето щях да се прибера в Осло с влак. Седнах срещу две платиненоруси жени около трийсетте. Въобще не ме удостоиха с поглед.

Задрямах. Събуди ме воят на сирена. Автобусът намали и сви вляво. Подмина ни полицейска кола със син буркан. Сигурно патрулка нула две, помислих си. Забелязах как едната блондинка ме погледна и побърза инстинктивно да отмести очи. Намекът колко съм отблъскващ стана твърде явен. Не успя. Усмихнах се криво и погледнах през прозореца.

Слънцето огряваше родния град на стария Рогер Браун, когато новият слезе от влака в петнайсет и десет, а в зиналата паст на обезобразените скулптури на тигри пред централната гара на Осло духаше леденостуден вятър. Пресякох площада и продължих към улица „Шипер“.

Наркодилърите и проститутките по „Толбю“ ме погледнаха, ала не ме сподириха с обичайните си предложения, както правеха със стария Рогер Браун. Спрях пред входа на хотел „Леон“ и вдигнах очи към фасадата с бели рани от олющена мазилка. Под единия прозорец висеше плакат, който обещаваше стая за четиристотин крони на нощ.

Влязох и се отправих към рецепцията или РЕЦЕЦПИЯТА, както пишеше на табелата над главата на мъжа зад гишето.

— Да? — каза той вместо обичайното „добре дошли“.

Бях свикнал с други обноски в хотелите, които старият Рогер Браун посещаваше. Лицето на рецепциониста лъщеше от пот. Сигурно работеше здраво или пиеше много кафе. Или просто беше тревожна натура. Неспокойният поглед, сновящ напред-назад, говореше в полза на последното ми предположение.

— Имате ли единични стаи? — попитах.

— Да. За колко време?

— За едно денонощие.

— За цяло денонощие ли?

За пръв път идвах в хотел „Леон“, но бях минавал с колата покрай него и предполагах, че предлагат стаи за няколко часа на професионални жрици на любовта. Тоест жени, които поради недостиг на физическа красота или ум не бяха съумели да използват телата си, за да се сдобият с къща, проектирана от Уве Банг, и със собствена галерия в квартал Фрогнер.

Кимнах.

— Четиристотин — изстреля мъжът. — При условие че платите предварително.

Говореше с шведски акцент, предпочитан по една или друга причина от вокалистите на естрадни групи и от проповедниците.

Хвърлих пред него комбинираната дебитна и кредитна карта на Ескил Монсен. От опит знам, че служителите изобщо не ги е грижа дали подписът съвпада, но за всеки случай във влака се научих да го имитирам. Проблемът се състоеше в снимката. Дори приглушеното осветление, при което е правена снимката, не можеше да скрие от рецепциониста, че между бузестия тип с дълга къдрава коса и черна брада на снимката и мен — скулест и с бръсната глава — няма никаква прилика. Мъжът огледа внимателно картата.

— Вие не сте човекът от снимката — отсече, без да вдига очи към мен.

Почаках да ме погледне.

— Рак — казах аз.

— Какво?

— Химиотерапия.

Той примига три пъти.

— Три курса на лечение.

Адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна. Забелязах колебанието му. Хайде де! Налагаше се веднага да легна, защото изпитвах ужасни болки във врата. Приковах очи в него, но той отмести поглед.

— Съжалявам — вдигна картата срещу мен. — Нямам желание да си навличам неприятности. Намирам се под наблюдение. Имате ли пари в брой?

Поклатих отрицателно глава. След като си купих билет за влака, ми останаха само банкнота от двеста крони и монета от десет.

— Съжалявам — повтори той и протегна ръка, а картата докосна рамото ми, сякаш ме умоляваше да си я прибера.

Взех я и излязох.

Не виждах смисъл да се пробвам в други хотели. Щом в „Леон“ не приемаха картата, значи и в другите хотели щяха да постъпят по същия начин. А имаше опасност и да се обадят в полицията.

Преминах към план Б.

Бях нов в града. Чужденец. Без пари, без приятели, без минало и без самоличност. Фасадите, улиците и хората по тях ми изглеждаха по-различни, отколкото през очите на Рогер Браун. Пред слънцето се изпречи тънък облачен слой и температурата се понижи с още няколко градуса.