Ю Несбьо - Ловци на глави

Същата вечер, седнал сам в кръчма близо до метростанцията „Бейрънс Корт“, за пръв път пих алкохол. И плаках пред хора. А, докато до вонящия писоар плисках с вода обляното си в сълзи лице, се вглеждах в спуканото огледало, видях безизразното пиянско лице на баща ми. Мигом си спомних бдителния спокоен огън в очите му, когато събори фигурите върху шахматната дъска, а бялата царица се завъртя във въздуха — две и половина обратни салта — преди да се озове върху пода. После ме удари. За пръв и единствен път в живота ми, но все пак ме удари. С длан, под ухото. И тогава в очите му видях онова, което мама наричаше Болестта. Зад очите му се криеше отблъскващо, ловко и кръвожадно чудовище. И въпреки това той ми беше баща: моя плът и кръв.

Кръв.

Нещо, заровено в дълбините на душата ми, нещо, което дълго лежа, затиснато под пластове от отрицание, изплува на повърхността. Размит спомен за пробягала мисъл. Отказваше да стои скрита. Придоби ясна форма и болезнено отчетлива вербализация. Превърна се в истина. Досега се бях мъчил да държа тази мисъл на разстояние, като непрекъснато се самозалъгвах. Защото не страхът да не ме изместят бе причината да не искам деца, а страхът от Болестта. Страхът, че аз, синът, съм я наследил и тя се спотайва зад очите ми. Излъгах всички. На Лоте казах, че не съм искал Диана да роди детето заради вродения му недъг, синдром, дефект в хромозомите. А в действителност дефект имах аз.

Всичко се разтече. До момента животът ми приличаше на мъртвешко жилище, но сега мозъкът ми нахвърли калъфите върху мебелите, затвори вратите, приготви се да блокира потока. Капеше, течеше, шуртеше от очите ми, по челото, по косата. Да се задушиш между две човешки тела, надути като балон. Сетих се за Лоте. И там, на прага, получих проблясък. Видях светлина. Видях… Диана? Какво прави тук тази предателка? Балони…

Свободната ми ръка се протегна към козметичната чанта. Изтръпналите ми пръсти отстраниха пръстите на Сюндед от дръжката и отвориха чантата. Бензинът от мен капеше вътре, докато преравях съдържанието ѝ: издърпах риза, чифт чорапи, бельо и несесер. Само толкова. Отворих несесера със свободната си ръка и изсипах принадлежностите върху тавана на колата: паста за зъби, машинка за бръснене, лейкопласт, шампоан, прозрачен найлонов плик, който Сюндед без съмнение е използвал по време на проверката по летищата, вазелин… ето! Ножица, остра, малка, леко извита на върха — някои хора явно имат причини да предпочитат такива ножички вместо модерните нокторезачки. Плъзнах ръка по единия от близнаците, опипах корема, после гърдите му и се опитах да намеря цип или копчета. Чувствителността на пръстите ми се изгуби, те не се подчиняваха на заповедите ми и престанаха да изпращат информация до мозъка ми. Хванах ножицата и я забих в корема на… е, да кажем, че в корема на Ендриде. Изкуствената материя изпращя с облекчение, цепна се и оголи изпъкнало шкембе, натъпкано в светлосиня полицейска риза. Бързо срязах ризата; изпод нея напираха сланини, покрити с космата синьо-бяла кожа. Стигнах до онази част, от която ме побиваха тръпки. Ала мисълта за евентуалната награда — възможността да живея и да дишам — измести всички останали. Замахнах силно с ножицата и я забих в корема точно над пъпа. Издърпах я обратно. Не се случи нищо.

Странно. В тялото му зейна дупка, но оттам не потече нищо, което би освободило място и съответно да отслаби натиска върху мен. Балонът си остана надут до пръсване.

Отново го прободох. Втора дупка. Втори сух кладенец.

Забивах ножицата като побеснял. Храс, храс. Нищо.

От какво са направени тези шибани близнаци? Само от мазнини ли? Нима тлъстините им щяха да убият и мен?

По шосето мина кола.

Опитах се да извикам, но не ми стигна въздух. Напрягайки последните си сили, забих ножицата в корема му, но този път не я издърпах. Нямах сила. След малко започнах да я местя. Разтворих я и пак я свих. Натисках я все по-надолу. Оказа се изненадващо лесно. Вътре се случи нещо. От дупката в корема потече струя кръв и се изгуби под дрехите. После се показа върху брадатия му врат, продължи по брадичката, по устните и изчезна в ноздрата му. Продължих да кълцам. Трескаво, ожесточено. Установих, че човекът е много уязвимо същество, защото тялото се разпори и зейна. Заприлича ми на едно предаване, в което разчленяваха китове. И то само с някаква си козметична ножичка!

Спрях едва когато разрезът на корема стигна от таза до ребрата. Очаквах да се изсипят огромни количества кръв и вътрешности, но това не стана. Ръката ми изтръпна изведнъж, изпуснах ножицата и получих поредното посещение на стария ми познайник, наречен тунелно зрение. През отвора виждах тавана на колата със сива тапицерия с шахматна шарка. Счупените фигури лежаха разпръснати около мен. Предадох се. Затворих очи. Чувството, че няма повече да се боря, ми се стори приятно. Усетих как силата на тежестта ме завлича към земните недра с главата напред като дете, излизащо от майчината утроба. Нещо ме тласкаше навън. Смъртта представлява ново раждане. Усетих дори контракциите, които ме масажираха. Видях бялата царица. Чух шума от плисването на околоплодните води върху пода. Долових миризмата. Боже мой, миризмата! Родих се и новият ми живот започна с падане, с удар на главата и с непрогледен мрак.