Ю Несбьо - Ловци на глави

— Я зарежете тези врели-некипели! — изръмжа следователят от КРИПОС.

— Сюндед… — обади се Пъпчивко, — това е автовозът на Карлсен.

— Най-добре да спрем и да обърнем. Иначе ще ни убие всички. Спри!

— Продължавай! — нареди Сюндед.

— Нима не разбирате какво ще се случи! — извиках аз. — След малко ще умреш, Сюндед.

Разсмя се със звука на косачка, но тревата сякаш беше твърде избуяла. Защото и той вече осъзнаваше, че е твърде късно.

Сблъсъкът между две превозни средства се подчинява за елементарни физични закони. Всичко е оставено на случайността, но всички случайности могат да се обяснят с уравнението: силата, умножена по времето, е равна на многократната промяна в скоростта. Ако в това уравнение заместим променливите със случайностите като стойности, ще получим повествование просто, достоверно и безпощадно. То ще разкаже например какво се случва, когато натоварен автовоз с тегло двайсет и пет тона се сблъска със скорост осемдесет километра в час с лек автомобил с тегло хиляда и осемстотин килограма (включвам и близнаците Монсен), който се движи със същата скорост. В зависимост от конкретния случай — от точката на сблъсъка, от устройството на каросерията, от ъгъла между двете превозни средства — съществуват безброй варианти как ще протече повествованието, ала всички те имат нещо общо: до един са с трагичен изход. За лекия автомобил.

Когато в десет и тринайсет автовозът, управляван от Клас Граф, удари отпред полицейска кола нула едно, волво 740 от 1989-а година, двигателният отсек, двете предни колела и краката на Пъпчивко изскочиха от каросерията, а колата полетя във въздуха. Не изскочиха въздушни възглавници, защото автомобили волво, произведени преди 1990-та година, не са оборудвани с въздушни възглавници. Полицейският автомобил — превърнат в развалина — прелетя над шосето високо над мантинелата и падна в боровата гора по поречието на реката в подножието на склона. Преди да се приземи върху върховете на дърветата, кола нула едно направи две и половина обратни салта и един винт и половина. На мястото нямаше свидетели, за да потвърдят думите ми, но фактите са си факти. Както казах — всичко се подчинява на елементарни физични закони. Съобразно тези закони автовозът, без видими поражения, продължи по пустото кръстовище и наби спирачки, а металът изскърца. Автовозът пръхтеше като дракон, след като спирачките най-сетне спряха, но мирисът на изгоряла гума и изгорели накладки продължи да изпълва въздуха над района в продължение на няколко минути.

В десет и четиринайсет боровете престанаха да се олюляват, прахът се разреди, двигателят на автовоза продължи да работи, а слънцето — да грее невъзмутимо над хедмаркските поля.

В десет и петнайсет мина първата кола след катастрофата. Шофьорът едва ли е забелязал нещо подозрително, освен че под гумите на автомобила му са хрущяли парчета стъкло, а на страничния път е спрял автовоз. Нищо не му е подсказало, че до реката, под дърветата, се крие преобърната полицейска кола.

Знам всичко това, защото след катастрофата се озовах в положение, което ми позволи да видя, че колата се е преобърнала и е скрита от шосето зад дърветата до реката. За споменатите часове не гарантирам, защото се ориентирах по часовника на Сюндед, който тиктакаше под носа ми. Всъщност не бях сигурен чий е часовникът: висеше от китката на откъсната ръка, подаваща се изпод парче сив шлифер. Вятърът довя мирис на смола от накладките и звука на дизелов двигател на празен ход.

Слънцето на безоблачното небе проблясваше между дърветата, а около мен капеше бензин, масло и кръв. Изтичаше. Всички бяха мъртви. Пъпчивко вече нямаше пъпки. Нямаше и лице, ако трябва да съм точен. Онова, което беше останало от Сюндед, приличаше на сгъната картонена фигурка. Главата му се подаваше между краката му. Близнаците ми изглеждаха цели, но бяха престанали да дишат. Дължах живота си на семейство Монсен, чиято предразположеност към наедряване ги бе превърнала в перфектните въздушни възглавници. Ала телата, която ми бяха спасили живота, сега щяха да ми го отнемат. Цялата каросерия бе смачкана и висях от седалката надолу с главата. Едната ми ръка беше свободна, но не можех да дишам, камо ли да помръдна, приклещен здраво между двамата полицаи. Сетивата ми продължаваха да функционират безотказно. За мое огромно съжаление, защото виждах как бензинът извира, потича в крачола на панталона ми, по кожата ми и излиза през яката на ризата ми. Все още чувах как автовозът на пътя пръхти, кашля и заеква, докато чака. Отлично осъзнавах, че Клас Граф стои в автовоза и обмисля внимателно положението. Проследяващото му устройство не отчиташе движение. Ала Граф вероятно искаше да слезе и лично да се увери, че всички са мъртви. От друга страна, не беше никак лесна работа да слезеш по стръмнината. Още по-трудно — да се изкачиш обратно. Граф едва ли очакваше някой да оцелее след такава жестока катастрофа. Но щеше да спи по-спокойно, след като се увери със собствените си очи, ако не остане и капка съмнение…