Ю Несбьо - Ловци на глави

Останалата част от съобщението се удави в смеха на Пъпчивко и близнаците Монсен. Телата им се разтресоха и ми направиха доста приятен масаж. Май лекарствата още ми действаха. Пъпчивко вдигна микрофона и попита:

— Карлсен трезвен ли ти звучеше? Край.

— Не съвсем — отвърна женският глас.

— Значи пак е карал пиян и е забравил. Обади се в кръчмата „Бамсе пъб“. Автовозът сигурно стои пред заведението. Осемнайсет колела с надпис „Кухни Сигдал“. Край.

Остави микрофона. Забелязах как настроението в колата се разведри и реших да използвам случая:

— Разбрах, че е извършено убийство, но бих искал да питам какво общо имам аз?

Посрещнаха въпроса ми с мълчание, ала Сюндед явно мислеше. Внезапно се обърна към задната седалка и прикова очи в мен.

— Добре, и аз предпочитам да приключим по-бързо. Знаем, че вие сте извършили убийството, господин Шикерюд. Няма да ни се измъкнете. Налице е труп, местопрестъпление и разполагаме с доказателства срещу вас.

Очакваха да изпадна в шок, в ужас, сърцето ми да подскочи, да спре или каквото там става с него, когато чуеш как полицаят ти съобщава с тържествуваща усмивка, че има доказателства, за да те изпрати зад решетките до живот. Аз обаче запазих пълно спокойствие, защото в ушите ми не звучеше тържествуващият глас на полицая, а Инбау, Рийд и Бъкли. Първа стъпка. Директна конфронтация или, както пише в наръчника: още в самото начало следователят трябва да заяви съвсем недвусмислено, че полицията знае всичко. Използвайте „ние“ и „полицията“, никога — „аз“. И „знаем“, а не „смятаме“. Постарайте се да разколебаете самооценката на разпитвания, като се обръщате с „господине“ към хора с нисък социален статус и на малко име към високопоставени личности.

— Между нас казано — продължи Сюндед и понижи глас, явно с цел да създаде впечатление, че ми съобщава нещо строго поверително, — ако се вярва на слуховете, смъртта на Синдре О не е голяма загуба. Ако вие не му бяхте светили маслото, някой друг щеше да го направи.

Едва потиснах прозявката си. Втора стъпка. Проявете съчувствие към заподозрения, като възстановите нормалния ход на беседата.

Мълчах, а Сюндед продължи:

— Имам добри новини. Ако признаете веднага, ще ви издействаме намаление на присъдата.

Ау, Конкретното обещание! Инбау, Рийд и Бъкли забраняват използването на тази тактика. Само отчаяните прибягват до подобен юридически капан. Мъжът пред мен наистина нямаше търпение да се махне от Хедмарк.

— Защо го направихте, Шикерюд?

Погледнах през страничния прозорец. Поле. Ферма. Поле. Ферма. Поле. Ручей. Поле. Прекрасно сънотворно.

— Е, Шикерюд?

Пръстите на Сюндед барабаняха по козметичната чанта.

— Лъжете — отсякох.

Барабаненето спря.

— Моля?

— Лъжете, Сюндед. Нямам представа кой е Синдре О, а вие не разполагате с никакви улики срещу мен.

Смехът му прозвуча като градинска косачка.

— Нямаме ли? Разкажете ни къде сте били през последните двайсет и четири часа. Ще ни направите ли тази услуга, Шикерюд?

— Може и да се съглася, ако първо вие ми обясните за какво става дума.

— Дай му да се разбере! — извика Пъпчивко. — Ендриде, дай му…

— Я млъквай — посече го Сюндед и се обърна към мен. — И защо да ви обясняваме, Шикерюд?

— Защото само така имате шанс да поговоря с вас. В противен случай ще си трая до появата на адвоката ми. Той живее в Осло — забелязах как усмивката на Сюндед се изпари и се ожесточих: — Ще пристигне най-рано утре, ако имаме късмет.

Сюндед наклони глава и ме изгледа с интереса на колекционер, който изучава насекомо и се пита дали да го пощади, за да си попълни сбирката, или да го стъпче.

— Добре тогава, Шикерюд. Всичко започна, когато полицаят до вас прие сигнал за изоставен трактор насред пътя. Намерихме го. На браната му ято гарги си бяха устроили обяд. Вече бяха излапали меките части от кучето. Собственикът на трактора Синдре О не ни отвори по обясними причини: намерихме го на люлеещия се стол, където сте го зарязали. В хамбара намерихме мерцедес с повреден двигател, регистриран на ваше име, Шикерюд. Накрая полицаите от Елверюм свързаха мъртвото куче с рутинен доклад от болницата за мъж в безсъзнание, целия в кал и ухапан от куче. Позвъниха и дежурната сестра им съобщи, че в джоба на припадналия намерили кредитна карта на името на Уве Шикерюд. И хоп — ето ни тук.

Кимнах. Знаех как са ме намерили те, но как, по дяволите, е успял да ме намери Граф? Въпросът се въртеше безплодно из заспалия ми мозък. Толкова заспал, че едва сега ми хрумна ужасяващата мисъл: ами ако Граф има връзки и в местната полиция? И някой се е погрижил Граф да изпревари полицаите и да пристигне преди тях в болницата? Не! Полицаите влязоха и ми спасиха живота. Грешка! Сюндед ме спаси — непосветеният следовател, изпратен от КРИПОС. Усетих пристъп на паническо главоболие при следващия възникнал въпрос: ако опасенията ми наистина се потвърдят, ще се чувствам ли в безопасност в затворническата килия? Изведнъж синхронизираното дишане на близнаците Монсен вече не ми се струваше успокоително. Всъщност вече всичко ме плашеше, сякаш не можех да вярвам на никого. На абсолютно никого. Освен евентуално на един човек. На непосветения. На мъжа с козметичната чанта. Трябваше да сваля картите на масата, да разкажа на Сюндед всичко, да се погрижа да ме закара в друг полицейски участък, защото този в Елверюм явно е корумпиран. В патрулната в момента пътуваше най-малко една къртица. Радиото отново изпращя.