Ю Несбьо - Ловци на глави

— И все пак — намръщи се Граф. — Дори ловец на глави като теб не е съвсем безскрупулен, нали?

— Доколкото разбирам, не познаваш хората от моя бранш. Не биваше да намесваш Диана.

— Ами? — Граф явно се забавляваше.

— Как я подмами?

— Наистина ли искаш да знаеш, Роджър? — повдигна леко пистолета. На около метър. Между очите ми ли ще се прицели?

— Умирам да разбера, Клас.

— Както желаеш.

Свали пистолета.

— Отбих се няколко пъти в галерията ѝ. Купих две-три картини по нейна препоръка. Поканих я на кафе. Разговаряхме на всякакви теми, дори за интимни неща, както могат да разговарят единствено напълно непознати хора. Обсъдихме проблемите в семейните отношения…

— Обсъждали сте брака ни? — изплъзна се от устата ми.

— Иска ли питане. Та аз съм разведен и подхождам с разбиране към чуждите брачни неволи. Например напълно разбирам защо красива, зряла и плодовита жена като Диана не приема мисълта, че съпругът ѝ отказва да имат деца. И се измъчва, задето я е убедил да направи аборт, понеже плодът имал синдрома на Даун — Клас Граф се усмихна широко като О на люлеещия се стол. — Особено като вземем предвид, че просто обожавам децата.

Кръвта и разумът напуснаха главата ми и оставиха една-единствена мисъл: искам да убия този мъж.

— Нима… си ѝ казал, че искаш да имаш деца?

— Не, казах ѝ, че искам да имам деца от нея — тихо ме поправи Граф.

Напрегнах всички сили, за да овладея гласа си:

— Диана никога не би ме напуснала заради някакъв мошеник като…

— Заведох я в апартамента ми и ѝ показах така наречената картина на Рубенс.

— Така наречената…? — обърках се аз.

— Да, картината не е истинска, разбира се. Представлява сполучлива стара репродукция от времето на Рубенс. Немците дълго са я смятали за оригинал. Баба ми я показа още докато живеех при нея. Съжалявам, че ви излъгах.

Новината вероятно би трябвало да ме разтърси, но се чувствах емоционално опустошен и я приех равнодушно. Същевременно съобразих, че Граф несъмнено е разбрал за подмяната.

— Така или иначе, репродукцията си свърши работата — продължи Граф. — Когато Диана видя творбата, която все още смята за произведение на Рубенс, веднага стигна до заключението, че не само искам да имаме дете, но и съм в състояние да осигуря всичко необходимо и на нея, и на него. Накратко: мога да ѝ дам живота, за който мечтае.

— И тя…

— Тя, разбира се, се съгласи да съдейства на бъдещия си съпруг да получи директорски пост, защото освен голяма заплата, ще му донесе и всеобщо уважение.

— Да не би да ми казваш, че… онази вечер в галерията… е била театър от началото до края?

— Точно така. Като изключим, че не стигнахме до желания край. Диана ми се обади и ми съобщи, че си решил да препоръчаш друг кандидат — той забели театрално иронично очи. — Представяш ли си какъв шок изпитах, Роджър? Какво разочарование? Какъв гняв? Просто недоумявах защо не ме харесваш. Кажи ми, Роджър, какво имаш против мен? Какво съм ти сторил?

Преглътнах. Струваше ми се необяснимо спокоен, все едно разполага с цялото време на света, за да ми тегли куршума в черепа, в сърцето или в която част на тялото е решил.

— Прекалено си дребен — обясних.

— Моля?

— Значи си накарал Диана да постави гумената топка с курацит в колата ми? Идеята е била да ме отрови, преди да успея да напиша препоръката и да те зачеркна?

— Курацит? — смръщи вежди Граф. — Интересно? Убеден си, че съпругата ти е склонна да извърши убийство заради едно дете и малко пари? Доколкото я познавам, си прав. Но аз не я помолих да те убива. Гумената топка съдържаше смес от кеталар и дормикум — анестетик с мигновено действие. Доста силен е и наистина не е съвсем безвреден. Планът беше да те упоим, когато се качиш в колата си сутринта, а Диана да те закара на уреченото място.

— А именно?

— В една вила, която наех. Прилича на онази, където се надявах да те намеря снощи. Само че собственикът ѝ е по-симпатичен и не проявява такова любопитство.

— И там щяхте да ме…

— … да те убедим.

— Как?

— Знаеш. Да те изкушим с нещо. Да те заплашим, ако е необходимо.

— Да ме измъчвате?

— Мъченията си имат своята забавна страна, но първо, мразя да причинявам физическа болка на друг човек. Второ, след определен етап изтезанията са неефективни, макар хората да не го осъзнават. Нямахме намерение да те измъчваме много. Само колкото е нужно, за да предвкусиш какво следва и да събудим подсъзнателния страх от болката, който всеки носи у себе си. Именно страхът, а не болката ни прави отстъпчиви. Затова при разпита целенасоченият професионалист трябва да се задоволява с леки мъчения, въздействащи по-скоро на асоциативно ниво… — Граф се ухили. — Поне според наръчника на ЦРУ. Той май е по-добър от модела на ФБР, който използваш. Съгласен ли си, Роджър?