Ю Несбьо - Ловци на глави

Тракторът потегли с рев. Продължи да бръмчи оглушително, докато го изкарвах от хамбара. Изобщо не си направих труда да затварям вратата, защото чувах как тракторът реве с цяло гърло: „Клас Граф! Браун се опитва да ти се измъкне! Бързо, бързо!“

Натиснах силно педала за газта. Поех по пътя, по който дойдох. Навън цареше непрогледен мрак, само светлината от фаровете на трактора танцуваше по осеяния с дупки път. Напразно се оглеждах за лексуса. Нали уж трябваше да е наблизо! Не, вече не можех да разсъждавам трезво. Клас Граф вероятно е спрял по-нататък. Ударих си шамар. Мигай, дишай, не се предавай на умората, недей да униваш. Ето така. Газ до дупка. Настойчив, непрекъснат рев. Накъде? Надалеч. Светлината пред мен се стесни, мракът ме притисна. Отново получих тунелно зрение. Съвсем скоро щях да изпадна в безсъзнание. Мъчех се да дишам дълбоко. Кислород за мозъка. Важно е да изпитваш страх, да не заспиваш, да не умираш!

Над монотонното бръмчене на трактора се разнесе друг звук. Знаех какво означава и стиснах още по-здраво волана. Зад мен се движеше автомобил, фаровете му се отразиха в огледалото ми.

Колата се приближаваше, но без да бърза. И защо да бърза? Намираме се само двамата в тази пустош. Разполагаме с цялото време на света. Реших да не го пускам да ме изпревари, за да не ми препречи пътя. Карах в средата на чакълестия път. Наведох се над волана с надеждата да се смаля и да затрудня Граф, докато ме взема на мушка с пистолета „Глок“. След завоя пътят вече се простира прав и широк. Като шофьор, който познава отлично обстановката, Граф настъпи здраво газта и се изравни с мен. Опитах се да свия рязко вдясно, за да го изблъскам в канавката, но закъснях. Той успя да се промуши. Летях към канавката. Отчаяно завъртях волана и се върнах на чакъла. Все още се движех по пътя, но две червени светлини вещаеха края ми: стоповете на колата пред мен сигнализираха, че шофьорът е спрял. И аз спрях, но не изгасих двигателя. Не исках да умра тук, самотен, в някакъв шибан селски район, като безсловесна овца. Имах един шанс да оцелея: да го изкарам от колата и да го прегазя, да мина през него със задните колела, набраздени с огромни грайфери, и да го размажа като тесто за курабии.

Вратата до шофьорското място се отвори. С върха на обувката си натиснах съвсем леко педала за газта, за да изпробвам колко бързо реагира двигателят. Не реагираше никак бързо. Виеше ми се свят, всичко се размиваше пред очите ми, ала все пак различих фигурата на идващия към мен мъж. Направих отчаян опит да не изгубвам съзнание. Напрегнах очи и зърнах висок, слаб мъж. Висок и слаб? Клас Граф не е висок и слаб.

— Синдре?

— What 14 14 What? (англ.) — Какво? — Бел.прев. ? — отроних, макар баща ми да бе набил в главата ми, че се казва „I beg your pardon?“, „sorry, Sir?“ или „how can I accomodate you, madame?“ 15 15 I beg your pardon? (англ.) — Моля; sorry, Sir? (англ.) — простете, не ви разбрах, господине; how can I accomodate you, madame? (англ.) — с какво мога да ви бъда полезен, госпожо? — Бел.прев. . Свлякох се върху седалката. Татко не позволяваше на мама да ме взема в скута си. Така щяла да ме разглези. Виждаш ли ме сега, татко? Сега ще ми разрешиш ли да седна на коленете ти, татко?

В тъмнината чух колеблив, напевен глас с приятен норвежки акцент:

— Are you from the… 16 16 Are you from the… (англ.) — Вие да не сте от… — Бел.прев. ъъъ… приюта за бежанци?

— От приюта за бежанци? — повторих.

Той дойде до трактора. Хвърлих му бърз поглед и се вкопчих във волана.

— О, извинете — продължи мъжът. — Просто ми заприличахте на… онези от… Да не сте паднали в някоя торна яма?

— Да, претърпях злополука.

— Виждам. Спрях ви, защото познах трактора на Синдре и видях, че отзад на браната виси куче.

Значи все пак не бях успял да постигна задоволителна концентрация. Ха-ха. Забравил съм да махна проклетия пес, чуваш ли, татко? До мозъка ми не стига достатъчно кръв. Прекалено много съм…

Престанах да усещам пръстите си. Видях как пускат волана и припаднах.

Събудих се. Намирах се на небето. Лежах върху облаците. Всичко светеше в бяло, а един ангел ме гледаше нежно. Попита ме дали знам къде съм. Кимнах, а тя ми съобщи, че един човек искал да говори с мен, но не било спешно, можело да почака. Да, помислих си, ще го накарам да почака, защото когато разбере какво съм направил, ще ме изхвърли на секундата от тази нежна, прелестна белота и аз ще падам, докато се озова там, където ми е мястото: в ковачницата, в леярската пещ, във вечната киселинна вана на греховете ми.