Ю Несбьо - Ловци на глави

Затворих очи и отговорих, че предпочитам да не ме безпокоят.

Ангелът кимна с разбиране, зави ме грижливо в облака и излезе с тракащото си сабо. От коридора долетяха гласове, после вратата зад нея се затвори.

Опипах превръзката около врата ми. В паметта ми изплуваха откъслечни спомени. Лицето на високия слаб мъж, надвесен над мен; задната седалка на автомобил, който кара из завоите с бясна скорост; двама санитари с бели престилки ми помагат да легна върху носилка. Душ. Взех си душ в легнало положение! Приятна, топла вода. После пак се отнесох. И сега исках да го направя, но мозъкът ми съобщи, че този лукс е много краткотраен, а времето продължава да тече неумолимо, земното кълбо — да се върти, а ходът на събитията не може да бъде спрян. Те просто бяха решили да изчакат малко, да затаят дъх за миг.

Мисли.

Да, мисленето е мъчителен процес. Лесно е да се откажеш, да се обезсърчиш, да не се изправиш срещу гравитацията на съдбата. Просто в тривиалния глупав ход на събитията има нещо ужасно досадно. Направо побъркващо.

Затова трябва да мисля.

Изключвам възможността навън да чака Клас Граф. Сигурно са дошли от полицията. Погледнах си часовника. Осем сутринта. Ако полицаите са открили трупа на Синдре О и съм заподозрян в убийство, никак не ми се вярва да се появи един-единствен представител на органите на реда, на всичкото отгоре готов да чака навън. Вероятно някакъв разследващ е дошъл да ме разпита какво се е случило или защо съм се движил с трактор, или… А може би тайно се надявам посетителят ми да е от полицията. Дойде ми до гуша, искам само да се измъкна жив и вероятно ще постъпя най-добре, ако им разкажа всичко. Легнал, усещам как в мен напира смях. Да, неукротим смях!

Вратата се отвори, шумът от коридора нахлу в болничната стая и към мен се насочи мъж в бяла престилка — започна да разглежда картона ми.

— Ухапване от куче? — попита той, вдигна глава и ми се усмихна.

Познах го веднага. Вратата зад гърба му се затвори и останахме сами.

— Съжалявам, но просто нямах търпение да чакам повече — прошепна Клас Граф.

Бялата престилка му отива. Един Господ знае как се е сдобил с нея. Един Господ знае и как ме е намерил. Нали уж пуснах телефона си в потока. Обаче и Господ, и аз знаем какво предстои. И сякаш за да не остави и капка съмнение, Граф бръкна в джоба си и извади пистолет. Моят пистолет. Или по-точно: пистолетът на Уве. Ако трябва да съм още по-прецизен: „Глок“ 17 с деветмилиметрови оловни куршуми, които при удар в тъкан се деформират и пръсват, а компактното олово завлича безформена маса плът, мускули, кости и мозък, която на свой ред — след като премине през тялото ти — се лепва върху стената зад теб и се получава гледка, доста приличаща на картина от Барнаби Фърнъс. Дулото на пистолета сочеше към мен. Чувал съм, че в такива критични ситуации устата ти пресъхва. Уверих се лично.

— Надявам се, нямаш нищо против да използвам твоя пистолет, Роджър. Моя не го взех в Норвегия. В днешно време не позволяват да внасяш оръжие на борда на самолета. А и откъде да предположа, че ще се стигне… — той разпери красноречиво ръце — … дотук. Освен това с твоя пистолет няма опасност да стигнат до мен при разследването, нали, Роджър?

Мълчах.

— Нали? — повтори той.

— Защо… — подхванах с пресъхнало гърло, а гласът ми звучеше дрезгаво като пустинен вятър.

Клас Граф очакваше продължението с неподправено любопитство.

— Защо правиш всичко това? — прошепнах. — Само заради една жена, която познаваш от съвсем скоро?

— Диана ли имаш предвид? — смръщи вежди той. — Значи си разбрал, че с нея…

— Да — прекъснах го, за да си спестя продължението.

— Идиот ли си, Роджър? — изсмя се той. — Нали не си въобразяваш, че тук става дума за нас тримата?

Не му отговорих. Вече бях прозрял как стоят нещата, разбира се. Не се касаеше за тривиални неща като живот, чувства и любими хора.

— Диана е само средство, Роджър. Наложи се да я използвам, за да се добера до теб, защото отначало ти не се хвана на въдицата.

— Да се добереш до мен?

— До теб, да. Планираме го от четири месеца, откакто научихме, че „Патфайндър“ си търсят нов административен директор.

— Кои сте вие?

— Познай.

— „ХОТЕ“.

— И новите ни американски собственици. През пролетта, когато дойдоха при нас, бяхме — как да се изразя — малко закъсали финансово. Наложи се да приемем няколко условия, за да се осъществи спасителната акция на компанията ни, замаскирана като покупка. Едно от тези условия е да им осигурим „Патфайндър“.