Ю Несбьо - Ловци на глави

Потта се стичаше под превръзката на врата ми.

— И какво целеше?

— Да напишеш и подпишеш препоръка за мен. Дори щяхме да я сложим в плик и да я изпратим по пощата вместо теб.

— Ами ако откажех? Щяхте ли да продължите да ме измъчвате?

— Роджър, ние не сме чудовища. Ако откажеше, щяхме само да те задържим във вилата, докато „Алфа“ възложи изготвянето на препоръката на друг твой колега. Очаквахме да те замести Фердинанд, нали така му е името?

— Ферди, да — кимнах мрачно аз.

— Точно така. Той ми се стори много позитивно настроен. Също като председателя на борда на директорите и началника на отдел „Информация“. Ти нямаш ли същото впечатление, Роджър? Не си ли съгласен с мен, че единствено можеше да ме спре негативна оценка на качествата ми и то от самия Роджър Браун? Както сам разбираш, не се налагаше да те нараняваме физически.

— Лъжеш.

— Така ли?

— Изобщо не си възнамерявал да ми пощадиш живота. Защо ти е да ме пускаш? Държал си ме като заложник, значи рискуваш да те издам на полицията.

— Щях да ти отправя доста съблазнително предложение. Животът ти срещу доживотно мълчание.

— Отхвърлените съпрузи не са благонадеждни бизнес партньори, Граф. Знаеш го отлично.

Граф потърка дулото на пистолета о брадичката си.

— Правилно. Така си е. Сигурно щяхме да те убием. Но пред Диана представих плана другояче. И тя ми повярва.

— Защото е искала да ти повярва.

— Естрогенът заслепява, Роджър.

Не знаех какво повече да кажа. Защо, по дяволите, не влиза никой?

— Намерих табелка с надпис „Моля, не влизайте“ в гардероба, откъдето взех лекарската престилка — обясни Граф, все едно прочел мислите ми. — Май слагат такива табелки на вратите, когато пациентите използват подлога.

Дулото вече сочеше към мен и видях как пръстът му обхвана здраво спусъка. Граф не вдигна пистолета. Явно възнамеряваше да стреля от височината на таза си, както правеше Джеймс Кагни с невероятна точност в гангстерските филми от 40-те и 50-те години. За жалост, нещо ми подсказваше, че и Клас Граф притежава неговата точност на прицела.

— Табелката ми се стори подходяща и за нашия случай — поясни Клас Граф и присви леко очи, сигурно в очакване на изстрела. — Смъртта все пак е нещо много лично, не мислиш ли?

Затворих очи. През цялото време съм бил прав: намирах се на небето.

— Извинете, докторе! — отекна нечий глас в стаята.

Отворих очи. Зад Граф се появиха трима мъже, а вратата всеки миг щеше да се затвори зад тях.

— Идваме от полицията — обясни гласът на мъж в цивилно облекло. — Касае се за убийство и за жалост сме принудени да пренебрегнем надписа на вратата.

Забелязах, че моят ангел спасител действително прилича на Джеймс Кагни. Вероятно заради сивото палто или заради лекарството, което ми бяха дали. Двамата му колеги, облечени в черни полицейски униформи с шахматни рефлексни ленти (които впрочем ми напомняха на детски шушлякови гащеризони), ми се струваха също нереални — приличаха си, все едно са две капки вода: тлъсти като шопари, високи като камбанарии.

Граф застина на място и се вторачи разгневен в мен, без да се обръща. Пистолетът, скрит от погледите на полицаите, все още сочеше към мен.

— Дано не ви попречим с това дребно убийство, докторе — продължи цивилният, без да крие раздразнението си от факта, че облеченият в бяла престилка мъж напълно го игнорира.

— Не се притеснявайте — отвърна Граф, все още с гръб към тях. — С пациента тъкмо привършваме.

Загърна се с престилката, затъквайки пистолета в колана си.

— Аз… аз… — смотолевих, а Граф ме прекъсна:

— Не се вълнувайте прекалено. Ще информираме съпругата ви Диана за състоянието ви. Оставете това на нас. Нали?

Примигах няколко пъти. Граф се наведе над леглото и ме потупа по коляното над завивката.

— Ще ѝ съобщим новините много внимателно, нали?

Кимнах мълчаливо. Сигурно получавам халюцинации от лекарствата, помислих си, не може да е истина.

Граф се изправи и се усмихна:

— Диана е напълно права. Имате разкошна коса.

Обърна се, наведе глава над картона ми и на излизане от стаята тихо каза на полицаите:

— Ваш е до второ нареждане.

Вратата зад него се затвори. Джеймс Кагни се приближи:

— Казвам се Сюндед.

Кимнах. Превръзката се впи в кожата на врата ми.

— Идвате тъкмо навреме, Сюндад.

— С „дед“ накрая, нали разбрахте? Сюндед — повтори сериозно той. — Работя като следовател в отдел „Убийства“. КРИПОС ме изпратиха тук. КРИПОС е…