Ю Несбьо - Ловци на глави

— О?

Виках го по име, но звучах по-скоро като че ли се моля някой да продължи да ми разказва история. Донякъде отговаряше на истината. Прекосих антрето, без да спирам да повтарям едносричното му име. Стори ми се, че мярнах движение, и се обърнах. Кръвта, останала в тялото ми, се смрази. Черното, прилично на животно чудовище спря в същата секунда и се вторачи в мен с разширени от ужас бели очи, проблясващи на черния фон на тялото му. Вдигнах дясната си ръка. То вдигна лявата. Вдигнах лявата — то вдигна дясната. Стоях пред огледало. Въздъхнах с облекчение. Засъхналата по мен мръсотия покриваше с плътен слой обувките, тялото, лицето и косата ми. Продължих нататък. Отворих вратата към всекидневната. Той седеше на люлеещ се стол с глуповата усмивка на лице. Тлъстата котка, сгушила се в скута му, ме гледаше с курвенските, бадемовидни очи на Диана. Надигна се и скочи на пода. Лапите ѝ се приземиха меко и тя пое към мен с полюшващи се хълбоци. Спря. Е, не ухаех на рози и лавандула. След кратко колебание обаче продължи да се приближава, като мъркаше гърлено и предразполагащо. Котките са много адаптивни животни. Знаят кога трябва да си намерят нов стопанин. Предишният беше мъртъв. Усмивката на Синдре О всъщност се дължеше на кървавото продължение на ъглите на устата му. От разпорената му буза се подаваше синьо-черен език. Виждаха се венците и зъбите на долната челюст. Сърдитият селянин ми напомняше на добрия стар Пак Ман, но причината за смъртта му не се криеше в неестествено широката му усмивка. Две кървави резки на врата му във формата на буквата Х издаваха, че е бил удушен в гръб с гарота — тънко найлоново въже или стоманена тел. Издишах шумно през носа, докато мозъкът ми правеше бърза възстановка на събитията, без дори да съм я искал: Клас Граф минава покрай къщата, забелязва следите от автомобилни гуми, които завиват в калния двор; вероятно паркира лексуса малко по-нататък, връща се, наднича в хамбара и се уверява, че колата ми е там; Синдре О стои на стълбите, гледа го недоверчиво и лукаво; изхрачва се и отговаря уклончиво на въпросите на Граф къде се намирам аз. Дали Граф му предлага пари? Дали влизат вътре? При всички случаи О е нащрек, защото когато Клас Граф мята гаротата над главата му, О явно успява да отклони куката надолу и гаротата не стига врата му. Сбиват се и връвта се впива в челюстта на селянина, Граф я дръпва и разпаря бузите на О. Понеже е силен, Граф накрая все пак съумява да омотае смъртоносните върви около шията на обречения старец. Тихо убийство с безсловесен свидетел. Но защо Граф не го е застрелял с пистолет? Би било по-просто. Най-близките съседи се намират на няколко километра, няма опасност да чуят изстрела. Вероятно, за да не ме предупреди за идването си. Изведнъж ме осенява най-логичното обяснение: Граф не е разполагал с огнестрелно оръжие. Изругах. Вече разполага. Защото лично му осигурих пистолета „Глок“, който оставих върху кухненския плот във вилата. Дали е възможно да има по-голям идиот от мен?

Чух, че нещо капе върху пода. Котката, застанала между краката ми, лочеше с розовия си език кръвта, стичаща се от ръба на раздраната ми риза. Налегна ме упойваща умора. Поех си дълбоко въздух. Налагаше се да се съсредоточа, да не спирам да мисля и да действам. Само така ще държа парализиращия страх на разстояние. Първо се заех да търся ключовете за трактора. Обходих стаите. Рових из разни чекмеджета. В спалнята намерих празна кутия за патрони. От коридора откачих един шал и омотах врата си с него. Поне спрях кръвта. Нито следа от ключовете за трактора. Погледнах си часовника. Граф сигурно вече се чуди какво става с кучето. Накрая се върнах във всекидневната, наведох се над трупа на О и прерових джобовете му. Ето ги! На ключодържателя дори пишеше „Масей Фъргюсън“. Налагаше се да действам много бързо. Нямах право на грешки. Трябваше да бъда прецизен. Веднага съобразих: когато намерят трупа на О, ще търсят следи от ДНК на местопрестъплението. Втурнах се в кухнята, намокрих парцал и избърсах кръвта от пода във всички стаи, където бях влизал, както и предметите, по които имаше опасност да съм оставил пръстови отпечатъци. Канех се да изляза, но в антрето погледът ми падна върху карабината. Ами ако все пак извадя малко късмет, помислих си, ако все пак в пълнителя има патрон? Грабнах карабината и я заредих — или поне така си представях, че трябва да я подготвя за стрелба. Започнах да дърпам онова, което сметнах за затвор или както там се нарича, чу се щракване и накрая успях да отворя патронника. В мрака се вдигна малък червен облак ръжда. Вътре нямаше патрони. Чух звук и вдигнах очи. Котката ме гледаше от прага със смесица от тъга и укор, сякаш ми казваше: не можеш да ме оставиш тук просто така. Понечих да я ритна и изругах, а коварното създание се стресна и избяга във всекидневната. Бързо избърсах карабината, оставих я на мястото ѝ, излязох и затворих зад себе си вратата с ритник.