Ю Несбьо - Ловци на глави

Известно време цареше тишина. Нима всичко свърши? Внезапно, докато си поемах дъх, усетих, че през носа ми не влиза нищо. Нещо бе блокирало притока на въздух в ролката. Първичните ми инстинкти надделяха, размахах ръце. Трябваше да си подам главата навън! Лицето ми проби повърхността и чух глух тропот. Примигах няколко пъти. Тъмнина. Чух тежки стъпки, скърцане на панти, стъпки на куче и отново скърцане. Изплюх ролката и разбрах какво се е случило. Нещо бяло бе полепнало по отвора: тоалетната хартия, с която се бе избърсал Граф.

Излязох от резервоара и се вторачих през процепите на дъските точно навреме, за да видя как Граф изпрати кучето в гората, а самият той влезе във вилата. Кучето се насочи към планината. Проследих го с очи, докато се изгуби сред дърветата. Неволно от гърдите ми се изтръгна стон, вероятно защото в мен за миг се събуди успокоение от преминалата опасност и надежда за спасение. Да не си посмял, скастрих се наум. Не се надявай. Не ставай чувствителен. Недей да влагаш емоции. Действай аналитично. Хайде, Браун. Разсъждавай. Прости числа. Поглед над шахматната дъска. Добре. Как ме бе намерил Граф? Откъде, по дяволите, бе разбрал местонахождението ми? Диана не е чувала за тази вила. С кого е разговарял? Никакъв отговор. Какво ми остава? Трябва да се махна оттук. Обстоятелствата донякъде работеха в моя полза: започна да се смрачава, а новият ми костюм от мръсотия, покриващ цялото ми тяло, щеше да замаскира миризмата ми. Имах обаче главоболие, а и замайването ми се влошаваше с всяка секунда. Не можех да чакам да се стъмни съвсем. Плъзнах се по външната част на резервоара и се озовах върху наклона зад клозета. Приклекнах и реших да поема към гората. Оттам можех да сляза до хамбара и да офейкам с колата. Защото ключовете за колата са в джоба на панталоните ми, нали? Опипах джобовете си. В левия имах само банкноти, кредитната карта на Уве, моите ключове и ключовете за къщата на Уве. В десния… Въздъхнах с облекчение, когато пръстите ми напипаха ключовете за колата под мобилния телефон.

Мобилният телефон.

Ама разбира се.

Наземните телекомуникационни станции засичат сигналите на мобилните телефони. Могат да определят местоположението им само най-общо, а не да го локализират с точност, но станциите на „Теленур“ са засекли телефона ми в околността, а тук няма много възможности: къщата на Синдре О е единствената в радиус от няколко километра. За да се сдобие с тази информация, Граф явно е използвал връзките си в телекомуникационната компания. Вече нищо не ме учудваше. Всичко започна да ми се изяснява. Поведението на Фелзенбринк, който звучеше като човек, очакващ моето обаждане, сложи край на съмненията ми. Всичко това не е просто любовен триъгълник между мен, жена ми и разгонен холандец. Ако се окажех прав, значи съм загазил много по-сериозно, отколкото можех да си представя.

Предпазливо подадох глава и погледнах към вилата. Нямаше как да разбера какво става зад тъмните стъкла на прозорците. Граф не беше запалил осветлението. Е, така или иначе не можех да остана тук. Изчаках вятърът да разлюлее листата на дърветата и хукнах. След седем секунди стигнах до гората и се скрих зад дърветата. Седемте секунди обаче ме изтощиха. Дробовете ме боляха, главата ми пулсираше, виеше ми се свят като при първото ми и единствено посещение в увеселителен парк. Баща ми ме заведе там по случай деветия ми рожден ден и той и аз се оказахме сами, като изключим тримата полупияни тийнейджъри, които пиеха кока-кола и нещо прозрачно. На отчайващо неправилния си норвежки татко се спазари да му направят отстъпка от цената на билета за единствената отворена атракция: адска машина, чийто смисъл явно бе да те мята напред-назад, докато повърнеш захарния памук и родителите ти решат да те утешат с пуканки и лимонада. Първоначално отказах да си рискувам живота на тази паянтова машина, но татко настоя и дори ми помогна да затегнем ремъците, които евентуално щяха да ме спасят. И сега, четвърт век по-късно, се озовах в същия мръсен сюрреалистичен увеселителен парк, където вонеше на урина и на шарлатанство, а на мен ми се повдигаше от страх през цялото време.

Наблизо чух гърголене на поток. Извадих мобилния си телефон и го хвърлих в потока. Намери ме сега, шибан индианец от бетонната джунгла. После хукнах по меката горска пътека към къщата на Синдре О. Мракът вече отдавна се спускаше между дърветата, но поради липса на високи храсталаци лесно напредвах. Само след няколко минути зърнах лампите пред къщата. Изтичах малко по-надолу, към задната страна на хамбара. Имах доста причини да очаквам О да ми поиска обяснение, ако ме види в това състояние, а следващата му стъпка вероятно ще бъде да се обади на местния шериф. Промъкнах се до вратата на хамбара и вдигнах резето. Влязох. Главата. Дробовете. Примигах в мрака, едва успях да различа очертанията на колата и на трактора. Какво всъщност ми причини този метан? Нима ще ослепея? Метан. Метанол. Имаше нещо.