Ю Несбьо - Ловци на глави

И изведнъж поех из селската местност. Над къщите висяха гъсти валма мъгла, а трептящите полета от двете страни на пътя постепенно се смаляваха и лъкатушеха все повече. Изпод гумите на автовоза пред мен, който рекламираше „Кухни Сигдал“, хвърчаха водни пръски. Посрещнах следващия завой с облекчение. Пътят пред мен се освободи. Дупките в асфалта ставаха все по-големи и все повече, а къщите оредяха. На третия завой поех по чакълест път. После завих за четвърти път. Шибана пустош. Натежалите от дъждовни капки, надвесени ниско клони дращеха автомобила като пръстите на слепец, който се опитва да разпознае човека пред себе си. След двайсетминутно убийствено мудно шофиране, като през това време не видях нито една къща, спрях. Нахлузих качулката на пуловера на Уве и затичах под дъжда. Минах покрай хамбара със странно наклонена пристройка. Според Уве Синдре О, сърдитият самотник — собственик на вилата — бил толкова стиснат, че дори не излял стабилна основа за пристройката и тя непрекъснато потъвала в земята. Самият аз не бях разговарял никога със селянина. Уве имаше тази грижа. Все пак го бях виждал от разстояние и лесно познах прегърбената му слаботелесна фигура на стълбите пред жилищната сграда. Един господ знае как е успял да чуе колата в тази буря. В краката му се умилкваше тлъста котка.

— Добър ден! — извиках отдалеч.

Не получих отговор.

— Добър ден, О! — повторих.

Пак нищо. Спрях се пред стълбите под дъжда и зачаках. Котката слезе при мен. А аз си мислех, че котките не обичат дъжда! Имаше очи с формата на бадеми, точно като Диана. Притисна се към мен като към стар познат. Или по-скоро като към напълно непознат. Селянинът свали карабината. По думите на Уве О използвал мерника на старата пушка, за да проверява кой идва, понеже бил голям скъперник и не искал да харчи пари за бинокъл. По същата причина обаче не купувал и боеприпаси, та карабината не представляваше опасност. Предположих, че рутинната процедура с оръжието постига и друг, желан от селянина, ефект: намалява броя на посетителите му. О плю през парапета.

— А къде е Шикерюд, Браун?

Гласът му скърцаше, все едно е несмазана врата, а името „Шикерюд“ прозвуча като заклинание от устата му. Нямах представа откъде знаеше как се казвам. Със сигурност не от Уве.

— Ще дойде по-късно — отговорих. — Може ли да оставя колата в хамбара?

— Ще ти излезе доста солено — О плю отново. — Тази кола не е твоя, на Шикерюд е. Той как ще пристигне?

Поех си дълбоко дъх.

— На ски. Колко искаш?

— Петстотин на денонощие.

— Пет… стотин?

— Ако ли не, остави я на пътя. Ще ти излезе безплатно — ухили се той.

Отделих от пачката три от двестакроновите банкноти на Уве, изкачих се по стълбите и ги оставих в протегнатата костелива ръка на О. Той прибра парите в издутия си портфейл и пак плю.

— Ще ми върнеш рестото по-късно.

Не отговори, влезе си в къщата и затръшна вратата зад гърба си.

Вкарах на заден ход колата в хамбара и в тъмното едва не я нанизах на острите железни зъби на дисковата брана. За мой късмет браната, закрепена за задната част на трактора „Масей Фъргюсън“, беше вдигната и вместо да пробие задните калници или да спука гумите, одраска капака на багажника и ме предупреди навреме, преди десет остриета да пробият задното стъкло.

Паркирах до трактора, взех папката и се втурнах към вилата. Понеже боровата гора е много гъста и не пропускаше дъждовните капки, влязох в непретенциозната дървена къщичка с изненадващо суха коса. Чудех се дали да запаля камината, но се отказах. Щом вече си направих труда да скрия колата, не бива да изпращам димни сигнали, че във вилата има хора. Чак сега изпитах силен глад. Съблякох дънковото яке на Уве и го метнах върху облегалката на един стол в кухнята. Прерових долапите и най-сетне намерих една-единствена консервна кутия с яхния, останала от последното ни идване тук. В чекмеджетата не открих нито прибори, нито отварачка за консерви, но все пак успях да пробия кутията с дулото на пистолета „Глок“. Седнах и излапах с пръсти соленото мазно ястие. После се загледах в дъжда, който се лееше над гората и над малкия двор между вилата и външния клозет. Влязох в спалнята, мушнах папката с картината под дюшека и легнах на по-долното от двете легла. Вече не бях в състояние да мисля. Вероятно заради огромното количество адреналин, произведено от тялото ми през деня, се събудих внезапно и осъзнах, че съм спал. Погледнах си часовника. Четири следобед. Извадих мобилния телефон и видях осем неприети повиквания. Четири от Диана. Явно се опитваше да играе ролята на притеснена съпруга, която иска да попита къде съм се дянал, докато над рамото ѝ наднича Граф. Три пъти ми беше звънил Фердинанд. Сигурно очаква да подготвя препоръката или инструкции какво да предприеме по-нататък с „Патфайндър“. Осмото обаждане беше от номер, който първоначално ме озадачи, защото го бях изтрил от списъка с номерата, но не и от паметта и сърцето си. Докато гледах номера, съобразих, че за повече от трийсет години съзнателен живот съм събрал адреси и телефонни номера на бивши състуденти, любовници, колеги и бизнес партньори в мрежа, заемаща два мегабайта в „Аутлук“, но можех да разчитам само на един човек. На момиче, с което бях общувал едва три седмици. По-точно: което чуках три седмици. Млада датчанка с кафяви очи, отвратителен стил на обличане, навик да отговаря едносрично и име, състоящо се от четири букви. Не знам за кого от двама ни този факт е по-трагичен.