Ю Несбьо - Ловци на глави

— Каква е паролата? — изкрещях в ухото му.

Той се сепна и едва не го изпуснах.

— Уве! Паролата!

— А?

— Трябва да изключа алармата, преди да се е задействала!

— Наташа — промърмори той със затворени очи.

— Уве! Стегни се!

— Наташа…

— Паролата! — ударих му силен шамар и той тутакси облещи очи:

— Нали точно това ти казвам, глупак такъв. НАТАША!

Пуснах го, чух как се строполи на пода, а аз се втурнах към вратата. Намерих алармената кутия, скрита зад вратата: знам къде обикновено ги монтират служителите на „Триполис“. Малката червена точица мигаше — знак, че отброява секундите до задействането на алармата. Въведох името на руската уличница. Докато натисках копчетата, се сетих, че Уве страда от дислексия. Един господ знае как пише името ѝ! Ала петнайсетте секунди изтичаха и нямаше време да го питам. Натиснах за последно буквата „а“, затворих очи и се приготвих да чуя звука. Чаках. Нищо. Червената светлинка престана да мига. Отдъхнах си и се опитах да не мисля колко секунди са ми оставали.

Върнах се при Уве, но него го нямаше. По следите го намерих в голяма стая. Очевидно служеше за всекидневна, работен кабинет, трапезария и спалня. В единия ѝ край под прозореца имаше двойно легло, а в другия — монтиран на стената телевизор с плазмен екран. В средата на стаята, върху работен плот, забелязах пушка със сачми. Явно Уве се бе опитвал да я усъвършенства. Сега се бе добрал до леглото и стенеше. Вероятно от болка. Нямам представа какви са симптомите на отравяне с курацит, но се досещах до какво водят.

— Как си? — попитах и се приближих.

Ритнах нещо и то се търколи по изтъркания паркет. Погледнах надолу. Празни гилзи покриваха пода около леглото.

— Умирам — изохка той. — Какво стана?

— Седнал си върху спринцовка с курацит, скрита под седалката в колата.

— Курацит! — той надигна глава и се втренчи в мен. — Да не говориш за отровата курацит? Да не би в тялото ми да е попаднала шибана отрова?

— Да, но явно количеството не е достатъчно.

— В смисъл?

— Да те убие. Онзи тип сигурно не е улучил точната доза.

— Онзи тип? Кой?

— Клас Граф.

Главата на Уве отново се отпусна върху възглавницата.

— Проклятие! Само не ми казвай, че си прецакал всичко! Издал ли си ни, Браун?

— Нищо подобно — отвърнах и придърпах един стол до леглото. — Спринцовката в колата е свързана с… нещо съвсем друго.

— А не с факта, че му гепихме картината? С какво тогава?

— Не ми се говори за това. Целта на похищението съм аз.

— Курацит! — изрева Уве. — Трябва веднага да ме откараш в болница, Браун! Умирам! Защо, мамицата ти, ме доведе тук? Обади се на 113!

Той ми посочи някакъв предмет върху нощното шкафче. Първоначално го взех за пластмасова скулптура на две голи жени в поза 69, но после разбрах, че е телефон. Преглътнах.

— Не може да отидеш в болница, Уве.

— Не може ли? Налага се! Не ме ли чуваш какво ти казвам, тъпако! Умирам! Ще пукна!

— Изслушай ме. Щом разберат какво си погълнал, на секундата ще уведомят полицията. Курацитът не се купува с рецепта. Говорим за най-смъртоносната отрова на света от ранга на циановодородната киселина и антракса. Ще се озовеш директно на стола за разпит в КРИПОС.

— Е, и? Ще си трая.

— И какво ще обясниш?

— Все ще измисля нещо.

— Нямаш никакви изгледи за успех — поклатих глава аз. — Не и след като ти приложат Инбау, Рийд и Бъкли.

— А?

— Ще се сринеш психически. Налага се да останеш тук, разбра ли? Пък и вече си по-добре.

— Ти пък откъде знаеш, Браун? Да не си доктор? Не, ти си шибан ловец на глави, а дробовете ми в момента горят в огън. Имам дупка в далака, след час бъбреците ми ще откажат. Трябва да ме закараш в болница. И то веднага!

Уве се надигна на лакти, ала аз се спуснах към него и го принудих отново да легне.

— Ще ти донеса мляко от хладилника. То неутрализира отровата. В болницата няма да направят нищо по-различно.

— Освен да ме наливат с мляко?

Уве се опита отново да се изправи. Пак го блъснах назад. Внезапно започна да се задушава. Зениците му потънаха в черепа, главата му се отпусна върху възглавницата, устните му се разтвориха. Наведох се над лицето му и усетих дъха му, пропит с противния мирис на тютюн. Тръгнах из апартамента да търся нещо, което би облекчило болките му.

Намерих само куршуми и барут. Аптечката — с червен кръст отпред, каквито са изискванията — гъмжеше от кутии, според надписите пълни с деветмилиметрови куршуми. В кухненските долапи имаше още кутии с боеприпаси, някои с етикет „blanks“. Тоест халосни патрони. Сигурно Уве ги използва, за да стреля по телевизионни програми, които не му харесват. Този човек не е с всичкия си. Отворих хладилника и какво да видя: на рафта до кутията с мляко лежеше сребрист, лъскав пистолет. Взех го. Върху леденостудената дръжка видях гравирана марката: „Глок 17“. Претеглих оръжието в ръка. Предпазител очевидно липсваше, а в пълнителя имаше готов за изстрел куршум. С други думи, грабваш пистолета и веднага натискаш спусъка, ако например се намираш в кухнята и някой неочакван гост те изненада. Вдигнах очи към наблюдателните камери на тавана. Хрумна ми, че Уве Шикерюд страда от още по-сериозна параноя, отколкото съм предполагал. Вероятно граничи с психическо разстройство.