Ю Несбьо - Ловци на глави

Но как е успял Клас Граф да влезе в колата ми? Какво, по дяволите…

Вратата на гаража се отвори и вътре влезе отговорът на моя въпрос.

Застанала на вратата, Диана се взираше в мен. Явно се бе облякла набързо, защото косата ѝ стърчеше на всички страни. Гласът ѝ звучеше като едва доловим шепот:

— Какво става, скъпи?

Аз я гледах и изпитвах неистово желание да я попитам същото, а разбитото ми сърце се разпадаше на все по-малки парчета.

Диана. Моята Диана. Няма кой друг да е бил. Сложила е отровата под седалката ми. Двамата с Граф са съучастници.

— Тъкмо се канех да се кача в колата и видях тази игла да се подава от седалката — обясних и ѝ показах гуменото топче.

Тя се приближи и пое внимателно оръжието на убийството. Предпазливостта ѝ я издаде.

— Видял си тази игла? — попита, без да успее да скрие недоверието си.

— Имам набито око — отвърнах, макар да не очаквах тя да долови или да се смути от горчивия намек, скрит зад тривиалната фраза.

— Значи си извадил късмет, щом не си седнал върху нея — констатира Диана и заоглежда гуменото топче. — Какво всъщност представлява?

Да, определено е истинска професионалистка.

— Нямам представа — отроних. — Защо дойде в гаража?

Погледна ме, устните ѝ се разтвориха и за миг се вторачи в нищото.

— Ами аз…

— Да, скъпа?

— Лежах си в леглото и чух, че слизаш в гаража, но не чух нито двигателя, нито да тръгваш. Притесних се да не се е случило нещо лошо. И се оказах права.

— Не се е случило нищо лошо. Това е само някаква игличка, скъпа.

— Тези игли понякога са опасни, скъпи!

— Наистина ли?

— Не си ли чувал? С тях се пренасят ХИВ, бяс, какви ли не вируси и инфекции.

Направи крачка към мен. Движенията на тялото ѝ ми бяха добре познати: начина, по който погледът ѝ омекна, как устните ѝ се изтеглиха напред. Канеше се да ме прегърне. Нещо в погледа ми обаче я отказа.

— А, да — тя погледна гуменото топче и го остави върху дърводелския плот, който така и не започнах да използвам.

Диана бързо се приближи до мен, прегърна ме, наведе се леко, за да изравни разликата във височината, опря брадичка о врата ми и прокара лявата си ръка през косите ми.

— Малко се притеснявам за теб, съкровище.

Сякаш ме прегърна напълно непозната жена. Всичко, дори ароматът ѝ, ми се сториха различни. Или пък просто е попила неговата миризма? Потръпнах от погнуса. Ръката ѝ се движеше напред-назад и ме масажираше, все едно ме сапунисваше; все едно въодушевлението ѝ от косата ми придобива нови висоти точно в този момент. Прииска ми се да я зашлевя, така — с длан, за да усетя съприкосновението, удара на кожа по кожа, да усетя болката и шока.

Ала затворих очи и не я спрях. Оставих я да ме масажира, да ме размеква, да ме глези. Вероятно имам много болна психика.

— Време е да тръгвам за работа — казах, защото ме налегна чувството, че няма да спре. — До дванайсет трябва да подготвя препоръката.

Тя обаче не искаше да ме пусне и се наложи да се освободя от прегръдката ѝ. Нещо проблесна в очите ѝ.

— Какво ти е? — попитах.

Не ми отговори. Само поклати глава.

— Диана…

— Приятен ден — прошепна тя, а гласът ѝ леко потрепери. — Обичам те.

И излезе от гаража.

Исках да се втурна след нея, но не го направих. Какъв смисъл има да утешавам жената, която се опита да ме убие? В кое изобщо има смисъл? Качих се в колата, изпуснах въздуха през зъби и се погледнах в огледалото.

— Налага се да оцелееш, Рогер — прошепнах. — Вземи се в ръце, защото трябва да оцелееш.

Избутах картината на Рубенс под кората на тавана, затворих тайника, запалих двигателя, чух как вратата на гаража се вдига, излязох на заден и поех бавно по завоите към центъра.

Автомобилът на Уве, паркиран до тротоара четиристотин метра по-надолу, можеше чудесно да си стои там седмици наред, без някой да реагира, докато падне снегът и се появи снегорин. Повече ме тревожеше фактът, че в багажника си возех труп и ми предстоеше да се отърва от него. Обмислих ситуацията. Предпазливостта ми в общуването с Уве Шикерюд щеше да бъде богато възнаградена. Нужно бе само да оставя трупа някъде и никой не би могъл да ме свърже с мъртвеца. Някъде, но къде?

Първата възможност, която ми хрумна, бе инсталацията за изгаряне на отпадъци в Грьонму. Предварително трябваше да опаковам трупа, за да го закарам до самата пещ, да отворя багажника, да разтоваря трупа върху площадката и той да се озове право в нажеженото море от пламъци. Основният недостатък на идеята беше, че рискувах по същото време около мен и други хора да разтоварват отпадъци за изгаряне. Имаше и опасност служителите да наблюдават с видеокамери кой какво изхвърля в пещта. Ами ако изгоря трупа на някое отдалечено място? Човешкото тяло гори доста трудно. Бях чел някъде, че в Индия отделят средно по десет часа за изгарянето на един труп. Защо да не се върна в гаража — Диана вече е отишла в галерията — и най-сетне да се възползвам от дърводелския плот и от триона, които моят тъст без забележима ирония ми подари за Коледа? Ще разчленя трупа на средноголеми парчета, ще ги увия в найлон заедно с едри камъни и ще ги изхвърля в някое от стотиците горски езера из околностите на Осло. Заудрях чело с юмрук. Какви глупости ми минаваха през ума! Защо ми е изобщо да разчленявам трупа? Първо: нима не съм гледал достатъчно епизоди на „От местопрестъплението“, та да не знам, че така направо си прося ареста? Пръски от кръв или лек отпечатък от зъбците на триона — и ще се окажа натясно. Второ: защо да си правя труда да крия трупа? Защо просто не намеря някой пуст мост и не преметна тленните останки на Шикерюд през парапета? Вероятно тялото ще изплува и ще го открият, но какво от това? Няма какво да ме свърже с убийството. Не познавам човек на име Уве Шикерюд. Дори не мога да произнеса думата „курацит“.