Ю Несбьо - Ловци на глави

Диана не беше професионалистка — не успя да се овладее след тази новина. Брадичката ѝ увисна от изненада.

— Шегуваш ли се, скъпи? Та той е перфектен! Нали ти сам каза…

— Сгреших.

— Сгрешил си?

Не без задоволство долових пискливите нотки в гласа ѝ.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Граф е чужденец и е висок под един и осемдесет. Страда от сериозни личностни разстройства.

— Под един и осемдесет? За бога, Рогер, ти нямаш един и седемдесет. И не той, а ти имаш личностни разстройства!

Улучи болното ми място. Не ме засегна частта с личностните разстройства, за тях вероятно беше права. Помъчих се да запазя самообладание:

— Защо се разпали толкова, Диана? И аз възлагах големи надежди на Клас Граф, но всеки ден се случва хората да ни разочароват и да не оправдаят очакванията ни.

— Ти… грешиш. Не виждаш ли? Той е най-подходящият кандидат!

Обърнах се с лице към нея и се опитах да се усмихна снизходително.

— Слушай, Диана, аз съм един от най-добрите в професията си. По-точно в преценката и подбора на хора. Случва се да сгреша в личния си живот…

Лицето ѝ леко трепна.

— … но никога в професионалния. Никога.

Тя мълчеше.

— Скапан съм — казах. — Снощи не спах добре. Лека нощ.

Легнах си. Чувах стъпките ѝ на горния етаж. Диана крачеше нервно напред-назад. Макар да не успях да доловя гласа ѝ, знаех, че тя върви така, когато говори по мобилния си телефон. Според мен това е обща черта на поколенията, израснали без безжичната технология. Ние се движим, докато говорим по телефона, сигурно защото все още ни удивлява фактът, че това е възможно. Съвременният човек отделя шест пъти повече време за общуване от прадедите ни — прочетох го някъде. Общуваме повече, но дали общуваме по-пълноценно? Защо например не попитах Диана какво е правила в апартамента на Клас Граф? Дали защото знам, че тя няма да отговори на въпроса ми и в крайна сметка ще разчитам на собствените си догадки и предположения? Дори да бе представила срещата им като случаен гаф, нямаше да ѝ повярвам. Никоя жена не би изманипулирала съпруга си да назначи на високоплатена работа мъж, с когото е преспала само веднъж. Имах и други причини да си трая, разбира се. Докато се преструвам, че не подозирам за връзката им, няма опасност да ме обявяват за заинтересован и да предоставят преценката за неговата кандидатура на Фердинанд. Това ми позволява спокойно да осъществя малкото си жалко отмъщение и да намеря обяснение как съм заподозрял Диана в изневяра. Изключено е да ѝ разкрия, че редовно се промъквам в чужди жилища и крада картини. Обърнах се в леглото. Токчетата ѝ ми изпращаха монотонните си неразгадаеми морзови сигнали. Исках да заспя, да сънувам, да се пренеса другаде. А после да се събудя и да не помня нищо. Ето това е основната причина да не зачеквам темата пред Диана: докато не сме изрекли подозренията си на глас, все още съществува възможността да забравим, да заспим и да сънуваме, а когато се събудим, всичко това да е изчезнало, да се е превърнало в нещо абстрактно, в сцени от въображението ни като онези мислени изневери и фантазии, които се появяват ежедневно във всички — дори в най-всепоглъщащите любовни връзки.

Изведнъж съобразих: ако наистина говори по мобилен телефон, значи си е купила нов. Видът на новия ѝ телефон е конкретното, видимо и неопровержимо доказателство, че случилото се не е само сън. Когато тя най-сетне влезе в спалнята и се съблече, се престорих на заспал. Ала на бледия лъч лунна светлина, процеждащ се между завесите, видях как изключи мобилния си телефон, преди да го пусне в джоба на панталона си. Телефонът беше същият: черен „Прада“. Сигурно сънувах. Усетих как сънят ме хваща и завлича надолу. Или пък Диана си е купила същия телефон. Вече не потъвах. Или е намерила стария — значи пак са се срещали. Издигнах се, пробих повърхността и осъзнах, че тази нощ няма да мигна.

Около полунощ, все още буден, през отворения прозорец чух от гаража слаб звук. Сигурно Уве е дошъл да вземе Рубенс, предположих. Ала колкото и да се напрягах, не го чух да излиза. Вероятно все пак бях заспал. Сънувах свят под морето. Щастливи, усмихнати хора. Жените са неми, а от устите на децата излизат мехурчета с думи. Нищо не вещаеше кошмара, който ме очаква в другия край на съня.

Станах в осем и закусих сам. За виновна съпруга Диана спеше учудващо спокойно. А аз дремнах едва няколко часа. В девет без петнайсет слязох и отключих вратата на гаража. От отворен прозорец в района се носеше музика. Познах „Турбонегер“, но не по мелодията, а по английското произношение. Лампата на тавана се включи автоматично и огря волвото. Чакаше величествено, но покорно своя собственик. Хванах дръжката на вратата и подскочих от ужас. На шофьорското място седеше човек! След първоначалния шок разпознах издълженото като весло лице на Уве Шикерюд. Явно нощните преходи го бяха изтощили и той седеше със затворени очи и полуотворена уста. Спеше дълбоко, защото не помръдна, когато отворих вратата.