Ю Несбьо - Ловци на глави

Скочих от леглото и дръпнах рязко завивката. Лоте се сепна. Аз обаче изобщо не гледах свитото ѝ голо тяло. Взирах се в тъмното петно върху чаршафа, което продължаваше да се разширява. Постепенно се досетих какво се е случило. А по-важното беше, че ми просветна какво — за щастие — не се беше случило. И все пак гледката нанесе своите незаличими щети върху съзнанието ми. Вече нямаше връщане назад.

— Ще си тръгвам — казах. — Това не може да продължава.

— Какво? — прошепна едва доловимо Лоте, свита в зародишна поза.

— Ужасно съжалявам, но съм решил да се прибера и да помоля Диана за прошка.

— Няма да ти прости — простена Лоте.

Докато измивах мириса ѝ от ръцете и устните си в банята, не чух звук от спалнята. Излязох от жилището ѝ и внимателно затворих вратата.

А сега — три месеца по-късно — отново стоях в преддверието ѝ и си бяхме разменили ролите: аз я гледах с очи на куче.

— Можеш ли да ми простиш? — попитах.

— Тя не можа ли? — на свой ред попита Лоте с монотонен глас. Вероятно просто датчаните говорят винаги с такава интонация.

— Така и не ѝ признах какво се случи.

— Защо?

— Не знам. Вероятно защото имам сърдечен порок.

Тя ме изгледа продължително. Стори ми се, че в кафявите ѝ, прекалено меланхолични очи зърнах бегла усмивка.

— Защо дойде?

— Защото не успях да те забравя.

— Защо дойде? — повтори твърдо тя. Досега не я бях виждал в такава светлина.

— Ами смятам, че… — подхванах.

— Защо, Рогер? — прекъсна ме тя.

— Вече не ѝ дължа нищо — въздъхнах. — Има си любовник.

Последва продължително мълчание. Лоте издаде съвсем леко долната си устна.

— Разби ли ти сърцето?

Кимнах.

— И сега искаш аз да го излекувам?

За пръв път чувах тази мълчалива жена да се изразява с такава лекота и непринуденост.

— Няма да успееш, Лоте.

— Прав си, няма да успея. Знаеш ли кой е любовникът ѝ?

— Един тип, който дойде на интервю за работа при нас. Няма да получи мястото, така да го кажем. Може ли да говорим за нещо друго?

— Само да говорим ли?

— Ти решаваш.

— Добре. Само ще разговаряме. Темата е твоя грижа.

— Дадено. Донесох и бутилка вино.

Тя поклати глава едва забележимо. Обърна се. Последвах я.

Изпихме виното и заспахме на дивана. Събудих се с глава в скута ѝ. Милваше косата ми.

— Знаеш ли кое ми направи най-силно впечатление на първата ни среща? — попита Лоте, когато забеляза, че съм буден.

— Косата — отвърнах.

— И преди ли съм ти го казвала?

— Не.

Погледнах си часовника. Девет и половина. Време да се прибирам у дома. В останките от разбития ми дом, ако трябва да съм точен. Само мисълта ме накара да изтръпна.

— Ще ме приемеш ли пак? — попитах.

Тя видимо се колебаеше.

— Нуждая се от теб — отроних.

Знаех, че този аргумент не крие особена тежест. Беше заимстван от жена, която предпочиташе „Куинс Парк Рейнджърс“, защото отборът я караше да се чувства нужна. За жалост обаче не разполагах с по-убедителен аргумент.

— Ще видим — отговори Лоте. — Трябва ми малко време да си помисля.

Заварих Диана с голяма книга в ръка. Ван Морисън пееше „… someone like you make it all worth while“ 12 12 Someone like you make it all worth while (англ.) — човек като теб осмисля цялото ми съществуване. — Бел.прев. . Приближих се до нея безшумно и прочетох заглавието на корицата на глас:

— „Детето в нас се пробужда“?

Тя се стресна, но се усмихна и побърза да прибере книгата на етажерката зад гърба си.

— Закъсня, скъпи. Днес прави ли нещо приятно, или само работи?

— И двете — отвърнах и се приближих до прозореца.

Гаражът се къпеше в бяла лунна светлина. Оставаше много време до идването на Уве.

— Обадих се тук-там и обмислях кого да препоръчам за мениджър на „Патфайндър“.

— Колко вълнуващо! — въодушевено плесна тя с ръце. — Нали там щеше да работи онзи, с когото те запознах… как му беше името?

— Граф.

— Да, Клас Граф! Много бързо забравям. Надявам се да купи от галерията някоя скъпа картина, след като му съобщиш за назначението. Заслужавам го, нали?

Тя се засмя весело, изтегна слабите си крака, свити досега, и се прозя. Сякаш нечия безжалостна ръка ме стисна за сърцето, както би стиснала балон с вода. Извърнах се към прозореца, та тя да не види болката, изписана по лицето ми. Жената, която смятах за неспособна на изневяра, не само умееше да се преструва, но и играеше ролята си като истинска професионалистка. Преглътнах и изчаках да си възвърна спокойния глас.

— Граф не е нашият човек — отсякох, докато гледах отражението ѝ в прозореца. — Ще препоръчам друг.