Ю Несбьо - Ловци на глави

Възможно е да са прави. Лоте Мадсен е на моето ниво. Прилича на откачена художничка и веднага предположих, че навярно е точно такава или е приятелка на някой откачен художник. Как иначе да си обясня, че жена в широки кафяви панталони от рипсено кадифе и в скучен тесен сив пуловер е успяла да влезе на вернисажа? Тя обаче се оказа купувач. Не купуваше за собствена сметка, разбира се, а от името на датска фирма, която обзавеждала новите си офиси в Одензе. По професия Лоте е преводач на свободна практика от норвежки и испански; превежда брошури, статии, инструкции за употреба, филми и специализирана литература, фирмата в Одензе била един от редовните ѝ клиенти. Лоте говореше тихо, с колеблива усмивка, все едно не разбираше защо си губя времето с нея. Веднага се увлякох по нея. Да, май това е точната дума: увлякох се. Беше очарователна и мъничка. 159 см. Дори нямаше нужда да я питам, защото умея да преценявам ръста на хората на око. Онази вечер се сдобих с телефонния ѝ номер и обещах да ѝ изпратя снимки на картини от художника, чиито творби са изложени в галерията. Тогава очевидно съм го направил съвсем безкористно.

На втората ни среща в „Sushi & Coffee“ ѝ обясних, че предпочитам да ѝ покажа разпечатани снимки на хартия, вместо просто да ѝ ги изпратя на електронната поща, защото изображенията на компютърния екран — точно като мен — лъжат.

След като прегледахме набързо снимките, ѝ разказах, че съм нещастно женен, но все още търпя, защото се чувствам задължен на съпругата ми, която ме обича безгранично. Това е най-изтърканото клише в ситуацията „семеен мъж пробва как ще реагира неангажирана жена“, но се надявах да не го е чувала. На мен също не са ми го казвали, но поне бях чувал за него и го смятах за ефективно. Тя погледна часовника и каза, че трябва да тръгва. Попитах я дали е удобно да се отбия някоя вечер у тях и да ѝ покажа творбите на друг художник, който според мен е много по-изгодна инвестиция за клиента ѝ в Одензе. След кратко колебание все пак се съгласи.

И аз отидох при нея с копия на няколко лоши картини от галерията и бутилка хубаво червено вино от избата. От мига, когато ми отвори вратата на апартамента си в една топла лятна вечер, Лоте изглеждаше обречена. Разказвах ѝ забавни истории за конфузни ситуации, в които съм попадал. Те привидно те представят в неблагоприятна светлина, но в действителност показват, че притежаваш достатъчно самочувствие и съзнание за постигнатите успехи и ти позволяват да посегнеш към самоиронията. Лоте ми разказваше за себе си. Била единствено дете и през детските и юношеските си години се местела къде ли не с родителите си. Баща ѝ работел като главен инженер в интернационална компания, занимаваща се с производството на напоителни системи. Лоте не усещала нито една страна като своя родина. Норвегия или другаде — било ѝ все едно къде живее. Вярвах ѝ. За жена, която владее толкова езици, говореше малко. Нали е преводачка, помислих си. Предпочита да чете за чужди съдби, вместо да се съсредоточава върху своята. Попита ме каква е жена ми. „Жена ти“ — така я нарече тя, макар да знаеше името на Диана. Нали беше получила покана за вернисажа. По този начин ме накара да се почувствам по-спокоен. На нея също ѝ олекна.

Разказах ѝ как бракът ни е преминал през сериозна криза, когато „жена ми“ забременяла, а аз не съм искал да имаме дете и според нея съм я убедил да направи аборт.

— Наистина ли го направи? — попита Лоте.

— Явно да.

Забелязах промяна в изражението ѝ и я попитах каква е причината.

— Родителите ми ме убедиха да направя аборт, когато забременях като тийнейджърка. Детето ми нямаше да има баща. Оттогава ги намразих. И тях, и себе си.

Преглътнах с мъка няколко пъти и се помъчих да ѝ обясня.

— Плодът имаше синдрома на Даун. Осемдесет и пет процента от всички родители, които разберат, че ще се роди дете с този синдром, избират майката да направи аборт.

Веднага се разкаях за думите си. Какво си въобразявах? Че като я излъжа за синдрома на Даун, Лоте щеше да разбере защо не искам да имам дете от собствената си съпруга?

— Съществувала е голяма вероятност жена ти да изгуби детето от само себе си — отбеляза тя. — Синдромът на Даун често е съпроводен от вроден сърдечен порок.

Сърдечен порок, отекна в мислите ми. Изпитвах гореща благодарност към нея, задето се опитваше да облекчи угризенията ми и да опрости нещата заради мен и заради двама ни. След час вече бяхме съблекли всичките си дрехи и ликувах заради победа, която човек, свикнал да побеждава, би сметнал за твърде незначителна. Аз обаче се реех из облаците дни наред. Седмици. По-точно три седмици и половина. Бях си намерил любовница. Зарязах я след двайсет и четири дни.