Ю Несбьо - Ловци на глави

— Но той си е бил вкъщи. И онова момиче е било свидетел.

— Да.

— Как тогава го накара да издаде съучастниците си?

— Предложих му сделка. Накарах колегата ми да го държи, а аз мушнах ръката му в месомелачката и го предупредих, че ще я смеля на кайма, а после ще дам на кучето ни да изяде каймата пред очите му. И той пропя.

Кимнах. Представих си сцената. Излязохме от асансьора и се насочихме към входната врата. Отворих я и я задържах пред него.

— А какво стана, след като той ти каза имената им?

— Какво да стане? — Граф присви очи срещу слънцето.

— Ти спази ли твоята част от сделката?

— Аз… — Граф извади от джоба на ризата си чифт очила „Maui Jim Titanium“ и си ги сложи — … винаги спазвам обещанията си.

— Значи само си го арестувал? Струваше ли си два месеца да го преследваш и да рискуваш живота си?

— Не разбираш, Роджър — засмя се тихо Граф. — За човек като мен не съществува опцията да се откажа от преследването. Аз приличам на кучето си — резултат от гени и дресура. Аз съм ракета с топлинно насочване, която не позволява на нищо да я спре, и всъщност се стреми към собственото си унищожение. Опресни си знанията по психология. — Докосна ръката ми и прошепна: — А диагнозата запази за себе си.

— А момичето? — все още държах вратата. — Как я накара да говори?

— Тя беше само на четиринайсет.

— И?

— Ти как мислиш?

— Нямам представа.

Граф въздъхна дълбоко.

— Не знам защо си останал с такова впечатление за мен, Рогер. Не подлагам на разпит малолетни момичета. Лично я заведох до Парамарибо, с войнишката си заплата ѝ купих самолетен билет и я качих на първия самолет за родината ѝ, преди суринамската полиция да се е докопала до нея.

Изпратих го с поглед, докато вървеше с бързи крачки към сребристосивия лексус „GS 430“ на паркинга.

Навън беше ослепително красива есен. На тази дата в деня на сватбата ми валеше дъжд.

Натиснах звънеца на Лоте Мадсен за трети път. Нямаше надпис с името ѝ, но след достатъчно на брой посещения не се съмнявах, че този звънец на улица „Айлерт Сунд“ е неин.

Мракът и температурата паднаха рано и бързо. Зъзнех. Следобед ѝ се обадих от офиса и я попитах дали може да се отбия към осем. Тя се колеба дълго. Най-сетне с едносричен отговор изрази съгласие да ме приеме и аз разбрах, че така нарушава обещание, което е дала на себе си: никога повече да не се занимава с мен, защото я бях зарязал абсолютно безжалостно.

Домофонът избръмча и веднага дръпнах вратата, все едно се боях да не пропусна единствения си шанс да вляза. Качих се по стълбите. Не исках да рискувам да срещна някой любопитен съсед, който да ме зяпа, оглежда и да си прави изводи.

Зад открехнатата врата зърнах бледото ѝ лице.

Влязох и затворих.

— Ето ме пак.

Тя мълчеше. Нищо необичайно.

— Как си? — попитах.

Лоте Мадсен вдигна рамене. Изглеждаше точно както при първата ни среща: изплашено пале, рошаво, с боязливи кафяви очи. Гъстата коса се спускаше от двете страни на лицето ѝ, тялото ѝ стоеше леко прегърбено, а широките безцветни дрехи създаваха впечатлението, че посвещава времето си главно на стремежа да скрие тялото си, защото не желае да подчертава формите му. Не разбирах по каква причина го прави: имаше хубава фигура, добре сложена, с гладка, безупречна кожа. Излъчваше обаче покорност, каквато според мен излъчват жените, жертви на физическо насилие, изоставяни, никога не получаващи каквото заслужават. Вероятно точно това събуди у мен инстинкта на закрилник — изобщо не подозирах за него — както и други, не особено платонични чувства, залегнали в основата на краткотрайната ни връзка. Или афера. Афера. Връзка внушава усещането за настояще. Афера — за минало. За първи път срещнах Лоте Мадсен на един от летните вернисажи на Диана. Лоте, застанала в другия край на галерията, бе впила поглед в мен и го отмести доста късно. Мъжете винаги се ласкаят, спипат ли така жена на местопрестъплението, и понеже явно тя не възнамеряваше да ме погледне отново, се приближих до картината, която оглеждаше, и се представих. Направих го най-вече от любопитство, защото винаги съм бил — като се има предвид природата ми — невероятно верен на Диана. Злите езици сигурно ме упрекват, че моята вярност е по-скоро хитро пресмятане на риска отколкото любов; че осъзнавам колко по-атрактивна е Диана и затова не бих се осмелил да ѝ изневеря, освен ако не искам до края на живота си да се задоволявам с партньорки на моето ниво.