Ю Несбьо - Ловци на глави

Двамата от „Патфайндър“ — председателят на борда на директорите и шефът на отдел „Информация“ — стигнаха и до въпросите, засягащи работата на Граф в „ХОТЕ“. И той им разказа как фирмата и самият той са се борили за разработването на TRACE — течност или желе с консистенцията на лак, която съдържа около сто предавателя на милилитър и може да се намаже върху всеки предмет. Предимството на безцветния лак било, че е почти невидим и точно като обикновения лак залепва за предмета и може да се отстрани единствено със стъргалка. Недостатъкът: предавателите са съвсем малки и не изпращат достатъчно силни сигнали. Ако лакът попадне в материи с по-голяма плътност от въздуха като например вода, лед, кал или необикновено дебел слой прах, какъвто се натрупва върху превозните средства по време на война в пустинята, сигналите не проникват през тях.

Но стените, дори дебелите зидове, не са проблем.

— Понякога войници, намазани с TRACE, изчезваха от приемниците ни заради натрупаната мръсотия — обясни Граф. — Липсва ни технологията, която прави частиците достатъчно силни.

— А ние в „Патфайндър“ разполагаме с такава технология — отбеляза председателят на борда на директорите, около петдесетинагодишен мъж с рядка коса, който непрекъснато извръщаше глава настрани, сякаш се боеше да не му се схване вратът или беше погълнал нещо, което не можеше да преглътне.

Досетих се, че тиковете му се дължат на болест на мускулите с един-единствен възможен изход.

— От технологична гледна точка „ХОТЕ“ и „Патфайндър“ биха били перфектната брачна двойка.

— Точно така — иронично кимна председателят на борда на директорите. — „Патфайндър“ би влязла в ролята на безработната домакиня, която получава жълти стотинки от торбата с големите пари.

Граф се засмя приглушено.

— Много точно наблюдение. Освен това „Патфайндър“ ще може по-лесно да възприеме технологията на „ХОТЕ“ отколкото обратното. Затова смятам, че за „Патфайндър“ има само един възможен път. А именно: да предприеме самостоятелно пътуване.

Забелязах как представителите на „Патфайндър“ се спогледаха многозначително.

— Така или иначе, имате впечатляваща автобиография, Граф — отбеляза председателят на борда на директорите. — Но ние в „Патфайндър“ държим нашият мениджър да е издръжлив или… как го наричате вие на професионален език?

— Селянин — избърза Фердинанд.

— Селянин, да. Чудесна метафора. Тоест някой, който обработва онова, което вече е посято, който изгражда камък по камък. Някой жилав и търпелив. Вашата биография звучи много… вълнуващо и драматично, но не показва, че притежавате издръжливостта и стоицизма, които търсим в бъдещия ни мениджър.

Клас Граф изслуша председателя на борда на директорите със сериозна физиономия и кимна.

— Първо искам да ви уверя, че съм напълно съгласен с визията ви за мениджъра на „Патфайндър“. Второ, не бих проявил интерес към това предизвикателство, ако не смятах, че съм човекът, когото търсите.

— Такъв ли сте наистина? — предпазливо се обади другият представител на „Патфайндър“ — безхарактерен тип, когото разпознах като началник на отдел „Информация“, още преди той да се представи. Нали самият аз бях препоръчвал кандидати за повечето постове в компанията.

Клас Граф се усмихна сърдечно и усмивката не просто омекоти суровото му лице, а направо го преобрази. И преди бях виждал този негов трик. Така показва закачливата си страна. Тази усмивка има въздействие, равносилно на физическия контакт, препоръчван от Инбау, Рийд и Бъкли: интимен жест, с който се заявява доверие, все едно доброволно се разголваш пред събеседника.

— Нека ви споделя една история — предложи усмихнато Граф. — Трудно ми е да я разкажа, защото в нея се проявявам като пълен неудачник. По принцип се ядосвам дори когато губя на „ези-тура“.

Присъстващите се засмяха сподавено.

— Но тази история показва и нещо друго: колко съм търпелив и издръжлив — продължи той. — Веднъж в ББЕ ми възложиха да преследвам дребен наркодилър в Суринам…

Двамата представители на „Патфайндър“ неволно се наведоха напред. Фердинанд им наля още кафе и ме погледна с победоносна усмивка.

И устните на Клас Граф се раздвижиха. Пробиваха си път напред. Завоюваха територия, която не е тяхна. Дали е викала? Викала е, разбира се. Диана просто не може да се въздържи: лесна плячка на собствената си похотливост. Първия път, когато правихме любов, си мислех за скулптурата на Бернини в параклиса на кардинал Корнаро — „Екстазът на света Тереза“. Отчасти заради полуразтворените устни на Диана, заради страдалческото ѝ, сгърчено сякаш от болка лице, изпъкналата вена на челото и съсредоточената бръчка между веждите; отчасти, защото Диана крещеше, а аз винаги съм си представял, че изпадналата в екстаз кармелитска светица Тереза е крещяла, докато ангелът вади стрелата от гърдите ѝ и се кани отново да я прониже. Поне така ми се струва на мен, като своеобразно движение навътре-навън-навътре, един образ на божественото проникване, на съвкупление в най-възвишения смисъл, но все пак съвкупление. Дори и светец не би могъл да крещи като Диана. Нейният писък изразява болезнено силна наслада и се забива в тъпанчетата ми подобно острие на стрела, от което ме побиват тръпки. Този жален, продължителен вик се усилва и заглъхва като малък самолет. Пронизва ме до мозъка на костите и след първата вечер, когато се любихме, ушите ми пищяха. А след три седмици редовен полов живот започнах да забелязвам първите симптоми на тинитус. Непрекъснато чувам бученето на водопад, а понякога и на поток, често съпроводено и от пищене.