Ю Несбьо - Ловци на глави

Мелодията се чуваше зад една открехната врата.

Бутнах я.

Спалня.

Леглото в средата на стаята беше оправено, но си личеше, че е използвано. До таблата стоеше куфар, а до него — стол с дрехи върху облегалката. В отворения гардероб разпознах костюма, с който Клас Граф дойде на интервюто. Ленън и Маккартни продължаваха да пеят на два гласа с енергия, каквато нямаше да намерят за следващите си плочи. Огледах се и се наведох. Ето го. Телефонът „Прада“. Под леглото. Сигурно е паднал от джоба на панталоните ѝ, вероятно докато той ги е събувал нетърпеливо от краката ѝ. А тя е разбрала, че си е изгубила телефона чак… чак…

Пред очите ми изплува изкусителното ѝ дупе от сутринта, трескавото ровене из дрехите и чантата.

Телефонният секретар се включи. Чух звънливия ѝ глас: „Здравейте, Диана е. Телефонът не е у мен…“

Определено не е.

„Но знаете какво да направите…“

Да. Зашеметеният ми мозък бегло регистрира, че се подпрях на стената с гола длан. Трябва да я избърша, съобразих.

„Желая ви превъзходен ден!“

Няма как да стане.

Бийп.

Баща ми, Ян Браун, беше много запален, но не особено силен шахматист. Дядо ми го научил да играе на пет години и татко четеше книги за шаха и разучаваше класически партии. Въпреки това ме научи да играя чак когато навърших четиринайсет — вече не усвоявах новите знания с лекота. Имах обаче талант и на шестнайсет го победих за пръв път. Той се усмихна, все едно се гордее с мен, но знаех, че не понася да губи от мен. Подреди отново фигурите и започнахме реванш. Както обикновено, играех с белите фигури. Мъчеше да се ми внуши, че те ми дават известно предимство в играта. След няколко хода се извини и отиде в кухнята да си пийне глътка джин. Преди да се върне, смених местата на две фигури, но той не го забеляза. Само след четири хода баща ми зяпаше с невярващи очи как бялата ми царица атакува неговия черен цар. А това означаваше едно: със следващия ход го поставям в шахмат. Получи се крайно комична ситуация; не се сдържах и избухнах в смях. По изражението му разбрах, че се е досетил какво се е случило. Той се изправи и с един удар събори всички фигури от дъската. После удари и мен. Коленете ми се разтрепериха и паднах, повече от страх, отколкото от силата на удара. Удряше ме за пръв път.

— Разместил си фигурите — просъска той. — Непоносима ми е мисълта синът ми да е лъжец.

Усетих вкус на кръв в устата. Бялата царица лежеше на пода точно пред мен. Парче от короната ѝ се бе отчупило. Омразата гореше в гърлото и гърдите ми като жлъчка. Вдигнах счупената царица и я поставих върху дъската. После и останалите фигури.

Една по една. Сложих ги на местата им.

— Ти си на ход, татко.

Защото така постъпва играчът с ледена омраза в сърцето, когато, на крачка от победата, съперникът му неочаквано го е ударил по лицето и е улучил болното му място — страха му. Играчът не изгубва играта от поглед. Спотайва страха си и се придържа към плана. Диша, реконструира, продължава да играе и си извоюва победата. Тръгва си, без да демонстрира тържеството си от триумфа.

Седях в края на масата и наблюдавах как се движат устните на Клас Граф; как бузите му се стягат и отпускат; как от устата му излизат думи, определено разбираеми за Фердинанд и за двамата представители на „Патфайндър“, защото и тримата кимаха видимо доволни. Как само мразех тази уста! Ненавиждах сиво-розовите венци, здравите като от гранит зъби, дори самата форма на този противен телесен отвор. Приличаше на прорез с извити нагоре краища, които явно му придаваха усмихнат вид. Клас Граф имаше изсечена усмивка, с каквато Бьорн Борг покори света. Сега Клас Граф омайваше с нея бъдещия си работодател „Патфайндър“. Ала най-омразни ми бяха устните му. С тези устни бе докосвал устните на жена ми, нейната кожа, вероятно бледочервените зърна на гърдите ѝ и съвсем сигурно влажната ѝ отворена утроба. Дори ми се струваше, че в една цепка на месестата част от долната му устна зърнах рус срамен косъм.

В продължение на половина час слушах мълчаливо как с въодушевление, подобаващо на слабоумен, Фердинанд задава идиотски въпроси от наръчника за беседа с кандидати за работа, все едно той ги е измислил.

В началото на интервюто Клас Граф отговаряше, обърнат към мен, но постепенно разбра, че само присъствам и няма да взема дейно участие в беседата, а неговата задача за днес е да посвети останалите трима в евангелието на Граф. Все пак от време на време ми отправяше мимолетни въпросителни погледи, все едно искаше да му подскажа каква е моята роля.