Ю Несбьо - Ловци на глави

— Ама аз вече го прочетох! Цялата информация за продуктите е засекретена. Как да убедя националистически настроения ни клиент да преглътне факта, че Клас Граф е чужденец?

— За това ще се погрижа аз. Стига си се притеснявал, Ферди.

— Ферди?

— Да, мислих по този въпрос. Фердинанд ми се струва прекалено дълго. Устройва ли те?

— Ферди? — не можеше да повярва той.

— Е, не в присъствието на клиенти, разбира се — усмихнах се широко и усетих как главоболието ми отшумява. — Готови сме, нали, Ферди?

Така беше.

До обяд дъвках паралгин и се взирах в часовника. По време на почивката се отбих в златарското ателие срещу „Sushi & Coffee“.

— Ето тези — посочих диамантените обици на витрината.

Кредитната ми карта покри сумата. Едва-едва. А наситеночервената гладка повърхност на кутията беше мека като козината на пале.

След обяд продължих да дъвча паралгин и да се взирам в часовника. Точно в пет паркирах до тротоара на улица „Инкогнито“. Лесно намерих свободно място. Явно и работещите там, и живущите пътуваха към домовете си в този момент. Малко преди това плисна дъжд и сега обувките ми жвакаха върху асфалта. Папката не ми тежеше. Репродукцията от Гьотеборг със средно качество изобщо не оправдаваше цената от петнайсет хиляди шведски крони, но точно сега това ми се струваше маловажно.

Ако в Осло съществува изискана улица, то това е „Оскар“. Жилищните сгради предлагат разнообразна архитектура, предимно в стила на неоренесанса: фасади с неоготически елементи и спретнати градинки. В края на деветнайсети век директорите и високопоставените служители се сдобивали с жилища на тази улица.

Срещу мен се задаваше мъж с пудел. В центъра няма стопани с ловджийски псета. Мъжът не ми обърна внимание, сякаш гледаше през мен. Център. Свих към тротоара пред номер 35, според търсачката в интернет — „хановерски вариант на постсредновековната архитектура“. По-интересното беше, че според сведенията в мрежата, испанското посолство, което доскоро се намирало на тази улица, се изместило другаде. Следователно нямаше да се притеснявам от камери за видеонаблюдение. Пред жилищната сграда, където живееше Граф, не се виждаше жива душа. Мълчаливо ме посрещнаха само тъмните прозорци. Ключът, осигурен от Уве, трябваше да отключва и входната врата, и вратата на апартамента. С първата се справих безпроблемно. Бързо поех по стълбите с решителни крачки. Не стъпвах нито твърде тежко, нито твърде леко, а като човек, който знае къде отива и няма какво да крие. Държах ключа в ръката си, за да не се налага да се бавя пред вратата на апартамента. Дрънченето с ключове отеква силно в такива стари жилищни сгради.

Трети етаж. На вратата нямаше табела с име, но знаех, че е тук. Двойна врата с релефно стъкло. Не успях да запазя пълно спокойствие. Сърцето ми удряше силно под ребрата и не улучих ключалката. Веднъж Уве ми спомена, че при прилив на страх в организма първо изчезва фината моторика. Прочел го в книга за близкото съприкосновение с противника: способността да заредиш оръжие се изпарява, когато се озовеш пред друго оръжие. Все пак при втория опит успях да мушна ключа. Завъртях го безшумно, леко, перфектно. Натиснах дръжката и дръпнах вратата към мен. После я бутнах. Не се отвори. Пак я дръпнах. Проклятие! Да не би Граф да е сложил допълнителен заключващ механизъм? Нима всичките ми мечти и планове ще се провалят заради шибаната двойно защитена брава? Дръпнах вратата с всичка сила, на ръба да изпадна в паника. Най-сетне се отвори с трясък, а стъклото ѝ се разтрепери и дрънченето му отекна по стълбището. Мушнах се вътре и внимателно затворих вратата. Отдъхнах си. Изведнъж намерението ми да престана с тези свои занимания ми се стори идиотско. Няма ли да ми липсва тази тръпка? Толкова бях свикнал с нея.

Вдишах и в ноздрите, устата и дробовете ми нахлу мирисът на разтворители; на латексова боя, на лак и на лепило.

Прескочих кофите с боя и ролките с тапети и тръгнах из апартамента. Сива хартия покриваше голяма част от дъбовия паркет на ромбове. По стените, покрити с прах от мазилка, до височината на старите прозорци се издигаха дървени плоскости, които явно подлежаха на смяна. Жилището се състоеше от стаи с размерите на бални зали, строени чинно една до друга.

Стигнах до наполовина от ремонтираната кухня, намираща се от вътрешната страна на средната стая. Строги линии, метал, масивно дърво — несъмнено много скъпо. Заложих на „Погенпол“. Влязох в слугинската стая и отворих вратата зад шкафа. Бях подготвен за сценарий, при който вратата се оказва заключена, защото знаех, че в апартамента ще намеря подходящ инструмент, за да я отворя.