Ю Несбьо - Ловци на глави

Не се наложи. Вратата се отвори с тихо и предупредително изскърцване на пантите.

Пристъпих в мрачна, празна, продълговата стая. Извадих джобното си фенерче от работния гащеризон и обходих стените с конусовидния му лъч. Вътре бяха окачени четири картини. Три от тях ми бяха непознати. Но не и четвъртата.

Застанах пред нея и усетих в устата си същата сухота, каквато изпитах, когато Граф спомена заглавието ѝ.

„Залавянето на калидонския глиган“.

Светлината сякаш извираше от долните, близо четиривековни пласта боя. В съчетание със сенките светлината придаваше на ловната сцена контури и форма. Диана ми беше обяснила, че това се нарича светлосянка. Картината упражнява почти физическо въздействие върху зрителя. Магнетизмът ѝ те поглъща, все едно виждаш на живо харизматична личност, която познаваш единствено от снимки и от чужди описания. Оказах се неподготвен за цялата тази прелест. Разпознах цветовете от по-новите и по-известни изображения на ловни сцени в творчеството на Рубенс: „Лов на лъвове“, „Лов на хипопотами и крокодили“, „Лов на тигри“. Прочетох в книгата на Диана, че „Залавянето на калидонския глиган“ представлява първата творба с ловен мотив в творчеството на великия художник, изходна точка за по-късните му шедьоври. Богинята Артемида изпратила на хората глиган да ги избива и да върлува из Калидон, за да им отмъсти, задето са я пренебрегнали. Но най-добрият ловец в Калидон, Мелеагър, накрая успял да убие чудовището с копието си. Вторачих се в голото, мускулесто тяло на Мелеагър; в изпълненото му с ненавист лице, което ми напомняше на някого; в копието, потънало в тялото на звяра. Едновременно драматично и внушаващо благоговеен трепет; оголено и тайнствено.

Просто и безценно.

Свалих картината, отнесох я в кухнята и я положих върху пейката. Зад старинната рамка, както предполагах, имаше допълнителна, дървена. Платното бе прикрепено към нея. Извадих единствените нужни ми инструменти: шило и клещи. Срязах повечето гвоздеи, извадих онези, които щях да използвам отново, свалих дървената рамка и с помощта на шилото разхлабих щифтчетата. Действах по-бавно и несръчно от обикновено. Вероятно Уве все пак имаше право за фината моторика. За двайсет минути, така или иначе, успях да сложа репродукцията в рамката, а оригинала — в папката.

Окачих картината на мястото ѝ, затворих вратата, проверих да не съм оставил следи и излязох от кухнята, стиснал дръжката на папката с потната си ръка.

Докато минавах през средната стая, хвърлих поглед през прозореца и мярнах корона на дърво, наполовина обрулена от вятъра. Спрях. Заради още оцелелите огненочервени листа дървото изглеждаше като обхванато от пламъците на косо падащата слънчева светлина, която се процеждаше между облаците. Рубенс. Тези цветове бяха сякаш от неговата палитра.

Този миг беше вълшебен. Мигът на тържеството, на преображението. В такъв миг решенията, досега изглеждали ти трудни, внезапно ти се струват единствено възможните. Исках да стана баща и възнамерявах да ѝ го съобщя тази вечер. Неочаквано обаче осъзнах, че сега е най-подходящият момент. Сега, тук, на самото местопрестъпление, с Рубенс под мишница и това прекрасно величествено дърво пред очите ми. Този миг заслужаваше да се излее от бронз и да се превърне в неугасващия спомен, който ще сгрява мен и Диана през дъждовните дни.

А тя, неомърсената, ще си мисли, че съм взел това решение в миг на просветление и то е продиктувано единствено от любовта ми към нея и към бъдещото ни дете. И само аз, лъвът, главата на семейството, ще знам суровата истина: гърлото на зебрата е прерязано след нападение от засада, а земята — окървавена, преди да положа плячката в краката на моите невинни и чисти жена и дете. Така ще скрепим любовта си. Извадих си телефона, свалих си ръкавицата и набрах номера на телефона ѝ. Мъчех се да формулирам изречението наум, докато чаках да се свържа с нея. „Искам да имаме дете, скъпа.“ или „Скъпа, нека те даря с…“

Отекна акордът G11sus4 на Джон Ленън.

„It’s been a hard day’s night…“ Това си беше самата истина. Усмихнах се весело.

И чак тогава осъзнах.

Че го чувам .

Нещо не беше както трябва.

Свалих телефона от ухото си.

И в далечината, но все пак достатъчно ясно, чувах как „Бийтълс“ пеят „А Hard Day’s Night“. Мелодията на телефона ѝ.

Краката ми залепнаха като циментирани за сивата хартия върху пода. После тръгнах в посоката, откъдето идваше звукът, а сърцето ми биеше тежко като тимпан.