Ю Несбьо - Ловци на глави

— Добро утро, Шикерюд! — поздравих с глас, усвоен по време на тримесечен сержантски курс, който посещавах въпреки протестите на баща ми.

Клепачите му дори не трепнаха. Поех си дъх, за да изсвиря сутрешният сигнал за ставане от сън, но забелязах, че кората на тавана е отворена и отвътре се подава ръбът на Рубенсовата картина. Побиха ме студени тръпки, както през лятото, когато ефирен облак засенчи слънцето. Вместо да правя опити да го събудя, хванах рамото му и го разклатих леко. Никаква реакция. Разтърсих го. Главата му се мяташе напред-назад. Долепих палеца и показалеца си до мястото, където би следвало да е сънната артерия, но се оказа невъзможно да преценя дали усещам пулса на неговото, или на моето сърце, блъскащо лудо в гърдите ми. Той беше студен. Твърде студен? С разтреперани пръсти повдигнах клепачите му. Това сложи край на съмненията ми. Неволно отскочих назад. Черните му зеници се взираха безжизнено в мен.

Винаги съм се смятал за човек, способен да мисли трезво в критични ситуации, без да изпада в паника, вероятно защото в живота си само веднъж съм се сблъсквал с достатъчно критична ситуация: когато Диана забременя. Тогава здравата се паникьосах. Май все пак излизаше, че не съм никак хладнокръвен. В момента ме налегнаха съвсем нерационални мисли. Например: трябва да измия колата; ризата на Уве Шикерюд — с пришита емблема на Диор — вероятно е купена по време на екскурзиите му до Тайланд; въпреки преобладаващото мнение „Турбонегер“ са много добра банда. Разбирах обаче какво се случва с мен. Всеки миг щях да изгубя самообладание. Стиснах очи и прогоних мислите от главата си. Отворих очи. Признавам, в душата ми се прокрадна, макар и нищожна надежда. Но не, реалността си беше същата. Трупът на Уве Шикерюд все още се намираше в колата ми.

Първо взех съвсем просто решение: да се отърва от тялото. Ако някой го намери тук, ще ме разобличат. Бутнах Шикерюд напред към волана, подпрях се на гърба му, хванах го през гърдите и го изтеглих навън. Тежеше много, а ръцете му се отплеснаха нагоре, все едно се мъчеше да ми се изплъзне. Вдигнах го и го подхванах наново, но се случи пак същото. Ръцете му се пречкаха пред лицето ми, а един пръст се заби в ъгъла на устата ми. Усетих как изгризаният му нокът одраска езика ми и започнах да плюя, но продължавах да усещам вкуса на горчив никотин. Пуснах тялото върху пода на гаража, отворих багажника, ала когато понечих да го кача вътре, в ръцете ми останаха само якето и ризата менте, а самият Уве не помръдна от цимента. Изругах, хванах го за колана, дръпнах и го запратих с главата напред в багажника с обем четиристотин и осемдесет литра. Чу се тъп удар. Затръшнах капака на багажника и потърках длани една в друга, както прави човек след добре свършена физическа работа.

Върнах се на шофьорското място. По седалката не се виждаха следи от кръв. Беше постлана с постелка от дървени топчета — такива постелки използват таксиметровите шофьори по цял свят. От какво, по дяволите, бе пукнал Уве? Слабо сърце? Инсулт? Свръхдоза или нещо друго? Стигнах до извода, че аматьорското диагностициране е пълна загуба на време, качих се в колата и усетих топлината от тялото на Уве, останала по дървените топчета. Тази постелка за автомобилна седалка беше единственото ми стойностно наследство от баща ми. Използваше я, защото страдаше от хемороиди, а аз — за да предотвратя гадната болест, ако съм генетично предразположен. Внезапна болка прониза едното ми бедро, подскочих и ударих коляното си във волана. Веднага излязох от колата. Болката изчезна, но несъмнено нещо ме убоде. Надвесих се над седалката и започнах да оглеждам внимателно постелката. На приглушеното осветление в купето не забелязах нищо необичайно. Дали някоя полумъртва оса не се бе промушила през дървените топчета? Не и в края на есента. Нещо проблесна. Наведох се. Тънко, почти невидимо метално острие се подаваше между редовете с топчета. Понякога мозъкът работи твърде бързо и съзнанието не му насмогва. Само това обяснение имам за смътното предчувствие, което накара сърцето ми да заудря бясно в гърдите още преди да повдигна постелката и да видя какво представлява острието.

Наистина има размерите на гроздово зърно и е изработено от гума, както обясни Граф. Топчето не е съвсем кръгло. Дъното му е плоско, вероятно защото иглата на върха трябва винаги да сочи право нагоре. Долепих гуменото топче до ухото си и го разклатих, но не чух нищо. Извадих късмет. Явно цялото съдържание се бе изсипало в тялото на Уве Шикерюд, когато е седнал върху него. Разтрих задника си и опипах мястото. Чувствах се леко замаян, но ми се стори нормално предвид обстоятелствата: носих на ръце трупа на свой колега и ме прободе игла с курацит — смъртоносно вещество, най-вероятно предназначено за мен. Изведнъж ме напуши смях. Понякога страхът оказва такова въздействие върху нервите. Затворих очи и вдишах. Дълбоко. Съсредоточих се. Смехът изчезна, надигна се гняв. Мамка му, направо не е за вярване. Или напротив? Какво странно има в това агресивен психопат като Клас Граф да използва отрова, за да очисти съпруга на любовницата си? Започнах ожесточено да ритам гумата на волвото. Един, два, три пъти. Върхът на обувката ми марка „Джон Лоб“ посивя.