Ю Несбьо - Ловци на глави

Спрях се на долината Маридален. Намира се само на десет минути път от центъра. Долината изобилства от езера и реки. А преди обяд в делничен ден там не се мяркат хора. Обадих се на Ида/Уда и ѝ съобщих, че ще закъснея за работа.

Карах половин час. Минах покрай няколко милиона кубика гора и две села, извадени като от комикс, намиращи се шокиращо близо до столицата на Норвегия. И там, по един страничен път, застлан с чакъл, открих подходящ мост. Спрях колата и изчаках пет минути. Не се виждаха нито хора, нито автомобили, нито къщи. В тишината чух само отделни зловещи писъци на птица. Гарван? Нещо черно, във всеки случай. Черно като водата, застинала неподвижно и загадъчно само на метър под моста. Идеално. Излязох и отворих багажника. Уве лежеше, както го бях оставил: по очи, с отпуснати ръце и леко извит назад задник. Огледах се за последен път, за да се уверя, че съм съвсем сам, и се захванах за работа. Действах бързо и експедитивно.

Трупът падна във водата. Чу се изненадващо скромно плясване, по-скоро жвакане, все едно езерото реши да стане мой съучастник в тъмното ми дело. Облегнах се върху парапета и се вторачих в тихата равна водна повърхност. Опитах се да си представя какво ще правя отсега нататък. В същото време ми се стори, че виждам как Уве Шикерюд се издига към мен: бледозелено лице с широко отворени очи се стремеше към повърхността; мъртвец с кал в устата и водорасли в косата. Тъкмо когато реших вкъщи да гаврътна едно уиски, за да си успокоя нервите, лицето проби водата и се надигна към мен. Изкрещях. И трупът изкрещя, а предсмъртният му крясък сякаш изсмука целия кислород от въздуха. И отново изчезна, черната вода го погълна. Вторачих се в мрака. Нима това не е сън? Беше си истина, ехото още отекваше над върховете на дърветата. Преметнах се през парапета и скочих. Притаих дъх в очакване да падна в леденостудената вода. Ударът се разпространи от петите до главата ми. Усетих твърда почва под краката си. Водата ми стигаше до кръста. Е, не съвсем твърда почва, нещо под единия ми крак се размърда. Бръкнах в мътната вода и напипах сякаш водорасло, но после пръстите ми усетиха човешка глава и изтеглих Уве Шикерюд. Лицето му изплува на повърхността. От очите му течеше вода. От гърдите му отново се изтръгна хъхрене на човек, който отчаяно се мъчи да диша и да живее.

Дойде ми много. За миг ми се прииска да го пусна и да се махна оттам.

Но не можех, нали?

Започнах да го влача към брега, Уве отново изгуби съзнание. С огромни усилия крепях главата му над водата. На няколко пъти едва не изгубих равновесие върху мекото, хлъзгаво дъно, което се люлееше под опропастените ми обувки „Джон Лоб“. За няколко минути все пак успях да изтегля Уве до брега, а после и да го занеса в колата.

Опрях чело на волана и си отдъхнах.

Проклетата птица се хилеше ехидно, докато колелата се отдалечаваха от дървения мост.

Както вече споменах, не бях ходил в дома на Уве, но знаех адреса му. Отворих жабката, извадих черния GPS и въведох името на улицата и номера. Междувременно едва не се блъснах в автомобил в отсрещното платно. GPS-ът изчисляваше, разсъждаваше и преценяваше кой е най-краткият път дотам. Аналитично и без да влага никакви чувства. Дори нежният, безстрастен женски глас, който започна да ме насочва, звучеше напълно невъзмутимо, все едно нищо не се е случило. И аз трябва да действам така, казах си, решително като машина, без да допускам грешки.

След половин час се озовах до жилището на Уве на тясна тиха уличка. Малката му стара къща се намира в горната част, срещу зелена стена от тъмна борова гора. Спрях пред стълбите, огледах къщата и установих, че грозната архитектура не е модерно откритие.

Уве седеше на седалката до мен, страшен като воден дух, блед като платно и вир-вода. Докато търсех ключове из джобовете му, се чуваше жвакане. Разтърсих го, за да го свестя. Той прикова в мен замъглените си очи.

— Можеш ли да вървиш? — попитах.

Уве ме гледаше, все едно съм извънземно. Беше издал долната си челюст още по-напред от обикновено и приличаше на кръстоска между каменните фигури на Великденските острови и Брус Спрингстийн.

Заобиколих колата, измъкнах Уве и го подпрях на вратата. За късмет успях да отключа още с първия ключ, който пробвах. Дано най-сетне настъпи краят на днешните нещастия, помислих си и завлякох Уве в къщата.

Чак вътре се сетих. Алармата. Определено не изпитвах никакво желание в жилището да довтасат служители на „Триполис“ или камерите да ме запишат как стоя до полумъртвия Уве Шикерюд.