Ю Несбьо - Ловци на глави

Позвъних на бюро „Информация“ и поисках номер в чужбина. Повечето телефонни централи в Норвегия затварят в четири часа, защото по-голямата част от служителите явно се прибират по домовете си при своите болни половинки, ако се вярва на статистиката в страната с най-краткото работно време, най-големия бюджет на здравеопазването и най-многото отсъстващи по болест. Изненадващо за мен, телефонистката на „ХОТЕ“ отговори. Не разполагах нито с име, нито с отдел, но реших да се пробвам.

— Би ли ме свързала с новия, миличка?

— Кого имате предвид, господине?

— Нали се сещаш. Началникът на техническия отдел.

— Фелзенбринк не е нов, господине.

— За мен е нов. И така, там ли е Фелзенбринк, миличка?

Само след четири секунди говорех с холандец, който не само още стоеше на работното си място, ами и звучеше свежо и учтиво, макар стрелката да сочеше една минута след четири.

— Казвам се Рогер Браун и работя в „Алфа“ — фирма за подбор на кадри. — Самата истина. — Господин Клас Граф ми даде вашето име за връзка. — Пълна лъжа.

— Точно така — отвърна мъжът без никаква изненада. — Не съм работил с по-способен мениджър от Клас Граф.

— Тоест… — подхванах аз.

— Да, господине, най-искрено ви го препоръчвам. Той е перфектният кандидат за „Патфайндър“, а впрочем и за всяка друга компания.

Поколебах се как да продължа, но промених решението си.

— Благодаря ви, господи Фензелбринк.

— Фелзенбринк. Няма защо.

Прибрах телефона в джоба си. Не знаех защо, но нещо ми подсказваше, че съм сгафил. Навън дъждът валеше като из ведро и понеже нямах по-интересно занимание, извадих картината на Рубенс и започнах да я разглеждам на светлината от прозореца. По лицето на Мелеагър е изписан гняв, докато пронизва плячката. Сега разбрах на кого ми прилича Мелеагър. На Клас Граф. Хрумна ми и друго. Съвпадение, разбира се, но веднъж Диана ми разказа, че името ѝ било римският вариант на гръцкото Артемида — богинята на ловците и на родилките. Нали Артемида е изпратила ловеца Мелеагър? Прозях се и се опитах да си представя къде съм аз на тази картина, но осъзнах, че греша: обратното е — Артемида е изпратила глигана. Разтърках очи, клепачите ми още тежаха от умора.

Изведнъж ми се стори, че нещо се е променило, а аз не съм го забелязал, погълнат от картината. Погледнах през прозореца. Шумът. Дъждът беше спрял.

Прибрах картината в папката и реших да я скрия на сигурно място. Налагаше се да изляза от вилата, за да напазарувам и да свърша разни неща, а определено не вярвах на този смок Синдре О. Огледах се. Погледът ми падна върху клозета с покрив от незаковани дъски. Излязох на двора. Потръпнах от студ. Трябваше да си взема якето, помислих си. Съвсем скоро нощите щяха да станат доста мразовити.

Клозетът представляваше барака с най-необходимото: четири стени с процепи между дъските, които осигуряват естествено проветряване на помещението, и дървен сандък с кръгла дупка, покрита с четириъгълен, грубо скован капак. Отместих три картонени ролки, останали от изразходена тоалетна хартия, и едно телевизионно списание, откъдето ме гледаха точковидните зеници на Рюне Рюдберг 13 13 Рюне Рюдберг (р. 1961) — норвежки музикант. — Бел.прев. , и се покатерих върху дървения сандък. Протегнах се към дъските, нахвърлени небрежно напречно върху гредите, и за деветмилионен път си пожелах да съм още няколко сантиметра по-висок. Накрая все пак отместих една дъска, мушнах папката под нея и отново наместих дъската на мястото ѝ. Докато стоях така, разкрачен над клозета, замръзнах и се вторачих през процеп между дъските.

Навън цареше пълна тишина. Чуваше се само как капките падат от дърветата. И въпреки това не бях чул нито пращене на клон, нито жвакане на обувки по калната пътека. Дори кучето, застанало до стопанина си сред дърветата, не бе издало звук. Ако бях във вилата, изобщо нямаше да ги видя, защото се намираха извън полезрението ми. Кучето приличаше на купчина мускули, челюсти и зъби, опаковани в тялото на боксер, само че е по-дребно и малко по-плътно. Нека повторя: мразя псета. Клас Граф беше облечен в камуфлажно пончо и зелено кепе. В ръцете си не държеше оръжие, а какво криеше под пончото можех само да гадая. Внезапно осъзнах, че това е перфектното място за замисъла на Граф. Пусто, без потенциални свидетели, а да скриеш труп би било лесно като детска игра.

Кучето и стопанинът му тръгнаха едновременно като по негласна команда.

Сърцето ми заби от страх, ала все пак се възхитих искрено колко бързо и безшумно се приближават откъм гората. Минаха покрай стената на вилата, а после — без да се колебаят — през вратата, която оставиха широко отворена.