Ю Несбьо - Ловци на глави

Зад гърба си долових пъхтене и едва доловим шум от кучешки лапи. После тишина. Досетих се какво ме дебне, но дори не успях да се обърна. То скочи. Всичко замря, дори сърцето ми престана да бие. Паднах по очи. Не знам дали нийтърски териер би успял да скочи върху средновисок баскетболист и да захапе тила му, но — вероятно вече съм споменал — нямам нищо общо с баскетболистите. Докато падах, в мозъка ми се разрази болка. Ноктите дращеха гърба ми. Чух звука от плът, поддала се на зъбите на звяра; пращене на кости. На моите кости. Опитах се да сграбча животното, но ръцете ми не се подчиниха. Сякаш челюстите, стиснали врата ми, блокираха сигналите на мозъка ми и тялото ми не приемаше заповедите му. Проснат по корем, дори не успях да изплюя дървените стърготини, които влязоха в устата ми. Заради натиска върху сънната артерия до мозъка не стигаше кислород. Зрителното ми поле се стесни. Очаквах съвсем скоро да изгубя съзнание. Значи така ще умра, мина ми през ума — между челюстите на противно, дебело и безформено псе. Тази мисъл ми се стори, меко казано, съкрушителна. Направо да побеснееш. В главата ми бушуваше огън, леденостудена жега плъзна по цялото ми тяло, чак до върховете на пръстите ми. Усетих сатанинско тържество и внезапна вибрираща сила — едновременно живителна и предвещаваща смърт. Изправих се, а кучето увисна на гърба ми като живо наметало. Олюлявайки се, размахах ръце, но не успях да го хвана. Знаех, че този прилив на енергия представлява сетният отчаян опит на тялото, последният му шанс, преди кучето да ме изпрати в небитието. Зрителното ми поле заприлича на началото на филм за Джеймс Бонд. Във въведението — или в заключението, в моя случай — двете страни на екрана са черни. Само през малка кръгла дупка се вижда как мъж в смокинг те взема на прицел с пистолета си. Сега през тази дупка видях син трактор „Масей Фъргюсън“. До мозъка ми достигна една последна мисъл: мразя псетата.

Обърнах се с гръб към трактора, отпуснах се на пети, та тежестта на кучето да се премести върху тях, и се наведох рязко назад. Паднах. Поеха ни острите зъби на дисковата брана. Съдейки по звука от разпорена кучешка кожа, разбрах, че няма да напусна този свят сам. Зрителното ми поле се стесни още повече и всичко потъна в мрак.

Вероятно известно време съм бил в безсъзнание.

Когато се съвзех, лежах на пода и гледах право в зейнала кучешка паст. Тялото на животното се люлееше във въздуха, свито в ембрионална поза. В гърба му бяха забити два метални зъба. Изправих се на крака. Помещението се завъртя пред очите ми, олюлях се няколко пъти, преди да успея да се задържа. Опипах тила си и по ръката ми полепна кръв, потекла от мястото, където зъбите на кучето бяха пробили кожата ми. И сякаш ме обзе лудост, защото вместо да се кача в колата, се вторачих захласнат в кучето; Чувствах се като творец, автор на шедьовър. Калидонско куче на шиш. Наистина прекрасно. Особено като се има предвид, че стоеше с отворена уста дори в смъртта си. Вероятно челюстите му се бяха вцепенили заради шока, или просто тази порода кучета умират така. Все едно! Любувах се на изражението му — хем гневно, хем удивено. Освен дето бе живяло твърде кратко, бе принудено да понесе и унижението на позорната смърт. Искаше ми се да го заплюя, но устата ми беше пресъхнала.

Извадих ключовете за колата от джоба си и с несигурни крачки се приближих до мерцедеса на Уве. Отключих вратата и завъртях ключа. Никаква реакция. Опитах отново и натиснах газта. И колата беше мъртва.

Мъчех се да видя нещо през предното стъкло. Простенах, излязох и вдигнах капака на двигателя. В тъмнината едва успях да забележа стърчащите прерязани кабели. Нямам представа за какво служат. Знам само, че докато са живи, поддържат чудото, наречено задвижване на автомобил. Проклет да е този полунемец! Надявах се Клас Граф все още да се намира във вилата, очаквайки появата ми. Вероятно обаче е започнал да се пита къде е изчезнало псето му. Спокойно, Браун. И така, можех да се махна оттук само по един начин: с трактора на Синдре О. Ще се придвижвам много бавно и Граф лесно ще ме настигне. Затова трябва да намеря колата, с която е дошъл — сивият лексус сигурно се намира наблизо, по пътя — и да я обезвредя, както постъпи той с мерцедеса.

С бързи крачки се отправих към къщата на Синдре. Очаквах да се появи на стълбите. Входната врата стоеше притворена, но той не излезе. Почуках и бутнах вратата. В антрето видях карабината му, подпряна на стената до чифт кални гумени ботуши.