Ю Несбьо - Ловци на глави

Вдигнах дистанционното и пуснах телевизора. В телетекста нямаше нищо ново. Вероятно редакционният екип не започва работа толкова рано сутринта. Според вчерашната информация четирите трупа щели да бъдат идентифицирани в рамките на утрешния ден, тоест днешния, и един от пострадалите все още се намирал в неизвестност. Един от пострадалите? Бяха променили „полицай“, нали? Нима знаеха, че изчезналият е арестант? Може би да, може би не. Нямаше информация за акцията по издирването му. Надвесих се над ръкохватката на дивана и издърпах слушалката на жълтия стационарен телефон. Когато се обаждах на Лоте, винаги си представях този телефон, а до него — алените ѝ устни, защото чувах как ги навлажнява с върха на езика си до ухото ми. Набрах 1881 и помолих за два номера. Телефонистката ми съобщи, че ще ми ги пусне на запис, но аз я прекъснах:

— Държа да ги чуя лично от вас, защото понякога шпикерите на записа не ги произнасят достатъчно ясно.

Записах номерата и я накарах да ме свърже с първия. Централата на КРИПОС отговори на второто прозвъняване.

Представих се като Рюнар Братли — роднина на Ендриде и Ескил Монсен, когото роднините на покойниците помолили да вземе дрехите им. Никой обаче не ме уведомил къде трябва да се явя и кого да потърся за съдействие.

— Един момент — каза секретарката и постави повикването в режим на задържане.

Зазвуча песента „Wonderwall“, изпълнена на панфлейта. Замислих се за истинския Рюнар Братли — кандидат за шефски пост, когото нарочно не назначих, макар безспорно да бе най-квалифицираният. Освен това притежаваше внушителен ръст. Дори по време на последното интервю се оплака, че се налагало да седи сгънат на две във ферарито си — инвестиция, която той с хлапашка усмивка определи като детска приумица, плод на криза на четирийсетте или нещо подобно. Записах си: Открит, с достатъчно самочувствие да не крие глупавите си постъпки. С други думи, представянето му протече като по учебник. Единственият смущаващ факт се оказа коментарът му:

— Когато си удрям главата в тавана на колата, направо ви за…

Спря дотук, отмести погледа си от мен, обърна се към представителите на клиента ни и продължи да разказва за намеренията си да замени ферарито с джип, който би се осмелил да повери на съпругата си. Всички около масата се смяха. Включително аз. Само леко потреперване по лицето ми издаде, че съм се досетил за продължението на започнатото от него изречение: „… направо ви завиждам, задето сте толкова нисък.“ Незабавно го зачеркнах от списъка на потенциалните избраници. За жалост не притежаваше интересни качества.

— Телата се намират в Института по съдебна медицина — обади се гласът на секретарката. — В сградата на Държавната болница в Осло.

— Така ли? — престорих се на учуден аз, без да преигравам. — И защо?

— Такава е рутинната процедура, когато има съмнение за криминално деяние. Огледът на местопрестъплението сочи, че колата е била блъсната от автовоза.

— Разбирам. Явно затова роднините на починалите ме помолиха за помощ. Аз живея в Осло.

Жената не отговори. Представих си как върти очи с досада и барабани по масата с дългите си изрядно лакирани нокти. Не беше изключено и да греша, разбира се. Да работиш като ловец на глави не означава непременно, че познаваш отлично човешката природа и умееш да съпреживяваш емоциите на другите. Ако се стремиш към върховете в бранша, това по-скоро би ти попречило да се издигнеш.

— Бихте ли предали на човека, който отговаря за телата, че пътувам към института? — попитах. — Името ми е Рюнар Братли.

Долових колебанието ѝ. Това задължение не влиза в длъжностната ѝ характеристика. В обществените служби длъжностните характеристики се съставят само формално, вярвайте ми, непрекъснато чета такива глупости.

— Искам само да помогна на близките им и затова държа някой да ме посрещне и да приключим възможно най-бързо — поясних.

— Ще видя какво мога да направя за вас — отвърна тя.

Затворих и набрах втория номер. Отговори ми на петото прозвъняване.

— Да? — обади се нетърпелив, раздразнен мъжки глас.

Опитах се да разбера по шумовете зад него къде се намира: в моята къща или в апартамента си.

— Бау — казах и затворих.

Така предупредих Клас Граф. Нямах представа какво ще предприеме, но бях сигурен, че ще включи устройството си и ще провери къде е призракът. Застанаха на прага на спалнята. В полумрака видях очертанията на тялото ѝ, завито в чаршаф. Успях да устоя на внезапния импулс да се съблека, да се мушна под чаршафите и да се сгуша до нея. Изпитах странното усещане, че всичко случило се не беше свързано с Диана, а с мен. Тихо затворих вратата на спалнята и излязох. Както и на идване, по стълбището не срещнах нито един съсед, когото да поздравя с „добро утро“ или „добър вечер“. И на улицата никой не отговори на вежливото ми кимване, никой не ме погледна, никой не показа, че забелязва моето съществуване. Осъзнах как всъщност се чувствам: все едно ме няма.