Ю Несбьо - Ловци на глави

Време беше да се появя отново.

Държавната болница се намира на един от многочислените хълмове в Осло, извисяващ се над града. Преди да я построят, на мястото имаше дом за душевноболни. После промениха названието в „здравно заведение за луди“. След това го нарекоха „приют“, а накрая „психиатрична клиника“. Все пак хората осъзнаха, че независимо как ще го именуват, все ще означава лудница, най-общо казано. Лично аз не одобрявам тази игра на думи, но е възможно, разбира се, според факторите, решаващи как да се наричат такива болници, хората по принцип да представляват пасмина идиоти, изтъкани от предразсъдъци, а това да налага да бъдат заблуждавани непрекъснато. Не е изключено да са прави, ала с облекчение чух как жената зад стъкленото гише каза:

— За да идентифицирате труповете, ще трябва да слезете в моргата, Братли.

Очевидно няма проблем да наречеш някого „труп в моргата“. Никой не подчертава колко възмутително е да използваш названието „труп“, защото мъртвецът притежава и други качества освен смъртта. Никой не протестира, задето определението „труп“ принизява човека до парче месо, чието сърцето е спряло да бие; и какво от това? Или вероятно причината никой да не протестира се дължи на факта, че труповете не могат да си извоюват малцинствен статус — нали винаги ще бъдат мнозинство.

— Слезте по онези стълби — посочи тя. — Ще се обадя да предупредя за идването ви.

Послушах я. Стъпките ми отекнаха между белите празни стени. Не се чуваше нищо друго. В дъното на тесния бял коридор на долния етаж стоеше мъж в зелената униформа на болничния персонал. Само единият му крак се намираше пред отворената врата. Заприлича ми на хирург, но прекалено небрежната му стойка и мустакът ми подсказаха, че е доста по-долу в йерархията.

— Братли? — извика въпросително той.

Силният му глас сякаш съзнателно оскверни покоя на спящите мъртъвци. Ехото се разнесе из целия коридор.

— Да — отвърнах и забързах към него, за да не последва втори вик.

Той ме пусна да вляза преди него в нещо като дрешник. Приближи се до един шкаф и го отвори.

— От КРИПОС се обадиха да ми съобщят, че ще дойдете да вземете вещите на братята Монсен — продължи той с мощния си глас.

Кимнах. Сърцето ми биеше по-силно, отколкото се надявах, но не и толкова силно, колкото се опасявах. Все пак се намирах в доста критична фаза от плана, защото именно тук беше уязвимото му място.

— Какъв им се падате?

— Трети братовчед — непринудено обясних аз. — Опечалените ме помолиха да взема дрехите на покойниците. Само дрехите, без ценностите.

Предварително се бях спрял на думата „опечалените“. Вероятно звучеше твърде претенциозно, но понеже не знаех дали близнаците Монсен са семейни и дали родителите им са живи, се налагаше да боравя предпазливо с определенията, за да покрия всички възможности.

— Защо госпожа Монсен не ги вземе? — попита ме портиерът. — Нали ще дойде в дванайсет.

Преглътнах.

— Няма да понесе кървавата гледка.

— Я вие ще я понесете, така ли? — ухили се той.

— Да — кратко отвърнах аз и искрено се надявах да не последват още въпроси.

Портиерът вдигна рамене и ми подаде лист, закрепен върху подложка за писане.

— Подпишете се, че сте получили вещите им.

Надрасках едно „Р“ и след него направих вълнообразна линия, после едно „Б“ и завърших подписа със завъртулка. Портиерът огледа замислено документа.

— Ще ми покажете ли лична карта, Братли?

Точно от това се опасявах. Планът ми се пропука. Потупах джобовете на панталоните и се усмихнах със съжаление:

— Оставил съм портфейла си в колата долу на паркинга.

— Искате да кажете: горе на паркинга?

— Не, паркирах до Изследователския институт.

— Чак там ли?

Забелязах с какво недоверие ме изгледа. Предварително бях обмислил и такова развитие на нещата, разбира се. Бях планирал, ако служителят настоява да донеса документ за самоличност, да се махна и да не се върна. Не беше фатално, но нямаше да постигна целта си. Изчаках. Още първите две думи ми дадоха да разбера, че решението му няма да бъде в моя полза:

— Съжалявам, Братли. Длъжен съм да играя на сигурно. Не се засягайте, просто в случаите на убийства при нас пристигат какви ли не странни индивиди с изключително нетрадиционни приумици.

Престорих се на смаян.

— Да не искате да кажете, че непознати хора идват да вземат дрехите на убитите?

— Няма да повярвате, ако ви разкажа какви случаи сме имали. От думите ви излиза, че не сте виждали близнаците Монсен, а само сте прочели за тях във вестника. Съжалявам, но нещата стоят така.