Ю Несбьо - Ловци на глави

— Възприемаш ли смъртта ѝ като загуба, Клас? — на свой ред попитах аз и се облегнах.

Сърцето ми блъскаше в гърдите, но усещах странно хладнокръвие в мига на сбогуването. Плътта се страхуваше от смъртта, а духът запази спокойствие. Той не отговори.

— Или Диана е била просто… как се изрази ти… средство да постигнеш целта си? Необходим разход, за да се сдобиеш с приходи?

— Защо искаш да го знаеш, Роджър?

— Защото ми е интересно дали хора като теб съществуват наистина, или са само измислица.

— Хора като мен?

— Неспособни да обичат.

— Ако искаш да получиш отговор на въпроса си, просто се погледни в огледалото, Роджър — разсмя се той.

— Обичах един човек.

— Преструвал си се, че я обичаш. Как ще докажеш, че наистина си изпитвал чувства? Лично аз виждам само доказателства в полза на противното: отказал си на Диана единственото, което е искала освен теб: дете.

— Напротив, съгласих се.

— Значи си променил решението си? — разсмя се отново той. — И кога? Кога се превърна в покаялия се съпруг? Когато откри, че тя се чука с друг?

— Вярвам в покаянието — промълвих. — В покаянието и в прошката.

— Вече е твърде късно. Диана не получи нито прошката ти, нито децата ти.

— Нито твоите.

— Никога не съм възнамерявал да имам деца с нея, Роджър.

— Дори и да си искал, няма как да ѝ го направиш, нали?

— Напротив. Да не ме смяташ за импотентен?

Изстреля отговора си веднага. Единствено мухите биха доловили колебанието, траяло една наносекунда. Поех си въздух.

— Видях те, Клас Граф. Видях те… отдолу.

— Какво, по дяволите, намекваш, Браун?

— Огледах репродуктивните ти органи по-отблизо, отколкото би ми се искало.

Видях как устата му се отвори бавно и продължих:

— В клозета до Елверюм.

Устните на Граф се мъчеха да формулират нещо, но не успяха.

— Така ли те накараха да проговориш в мазето в Суринам? Като ти отрязаха топките? Как го направиха? С нож? Отнели са ти не сексуалното желание, а размножителната способност, нали? Остатъкът от тестисите ти изглежда, все едно е кърпен с груб конец.

Затворената уста на Граф приличаше на права черта върху вкамененото му лице.

— Това обяснява защо си преследвал толкова ожесточено онзи уж незначителен наркотрафикант в джунглата, Клас. Шейсет и пет дни, нали така беше? Защото той ти го е причинил. Той ти е отнел мъжествеността и възможността да създаваш свои копия. Отнел ти е всичко. Почти всичко. И ти си му отнел живота. Разбирам защо си постъпил така.

Подточка трета от стъпка втора според техниката на Инбау, Рийд и Бъкли: предложете морално приемлив мотив за престъплението. Вече не се нуждаех от неговото признание. Възнамерявах да му поднеса моето, и то предварително:

— Клас, разбирам те отлично, защото и аз смятах да те убия по същата причина. Ти ми отне всичко. Почти всичко.

Устата на Граф издаде звук, само бегло наподобяващ смях.

— Кой държи пистолета, Роджър?

— Ще те убия, както убих шибаното ти куче.

Мускулите на челюстите му се стегнаха, когато стисна зъби, а кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Така и не го видя, нали? То приключи живота си като храна за гаргите. Нанизано върху браната на трактора на О.

— Повдига ми се от теб, Роджър Браун. Четеш ми морал, а самият ти си убиец на животни и на деца.

— Прав си, ала грешиш по отношение на онова, което ми каза в болницата за детето ни. Всички изследвания потвърдиха, че детето ни е здраво и няма синдрома на Даун. Убедих Диана да направи аборт просто защото не исках да я деля с никого. Чувал ли си по-инфантилно обяснение? Чиста, неопетнена ревност към неродено дете. Сигурно се дължи на факта, че като дете не са ме обичали достатъчно. Как мислиш? Вероятно и ти си се чувствал така, а, Клас? Или от самото си раждане си бил зъл?

Според мен Клас не успя да асимилира въпросите ми, защото се взираше в мен, зяпнал от почуда. Явно мозъкът му работеше до пръсване. Реконструираше и следваше разклоненията на решението по обратния път, за да разбере откъде започва всичко, да се добере до истината. Откри началото: едно изречение в болницата, което подхвърли самият той: „… да направи аборт, понеже плодът имал синдрома на Даун“.

— Кажи ми — продължих, след като се уверих, че се е сетил, — обичал ли си друг освен кучето си?

Той вдигна пистолета. От живота на новия Клас Граф оставаха броени секунди. Леденосивите очи на Граф проблеснаха и мекият му глас премина в шепот:

— Смятах да те застрелям с куршум в главата от уважение към теб, защото си достойна плячка, Роджър. Сега обаче възнамерявам да се върна на първоначалния си план. Ще те улуча в корема. Казвал ли съм ти какво става при рани в корема? Куршумът пронизва далака и стомашната киселина изгаря остатъка от вътрешностите ти. Ще те чакам да ме молиш да те убия. Така ще стане, Роджър.