Лили Джърмейн - Четири точки

Той напълни двете чаши моментално и бутна едната към мен, където наблюдавах как от кондензацията се оформяха капчици и потичаха надолу по заскрежената чаша. До мен ледът в чашата на Джейс издрънча, когато той изпи съдържанието ѝ на екс.

Обърнах глава, така че да мога да го виждам, притискайки ухо към кухненския шкаф, докато той си наливаше още една чаша.

— Не бива да се отрязваш — казах, доволна, че бученето в ушите ми беше намаляло. — Някой друг може да се появи на терасата ти.

Джейс ме погледна косо и завъртя кубчетата лед из чашата си, а те издрънчаха, удряйки се в стените ѝ.

— Защо, имаш друго гадже, което следи джипиеса на телефона ти?

Завъртях очи.

— Бивше гадже. И, не. Няма друг.

Джейс се замисли за известно време, преди да проговори отново. Да наблюдавам как понякога устните му потрепват, когато е замислен, и линиите, които се появяват и изчезват от челото му, ме оставяше като хипнотизирана от присъствието му. Най-накрая. Бях тук с него. Не като Сами. Просто като себе си. Просто ние.

Каквото и шибано „ние“ да бяхме.

Изведнъж се почувствах много, много щастлива и много, много радостна, че съм жива. Чувствата прорязваха дълбоко гърдите ми — физическа болка, която ме караше да треперя. От доста време не се бях чувствала радостна, че съм жива.

Просто бях съществувала през последните шест години. Това… беше много по-добре.

Джейс ме погледна, довърши втората си чашка и я тресна на пода между нас. Не се раздвижи да си налее трета.

— Наистина е инсценирал смъртта ти, нали?

Кимнах.

— Напуснал е работа… събрал си е багажа и се е преместил в Шибанил, за да бъдеш в безопасност?

Кимнах отново.

— Да.

— Какво поиска в замяна? — Въпросът на Джейс криеше опасна нотка.

— Какво?

Джейс взе недокоснатото ми питие и го изпи точно за три секунди, след което остави чашата на пода.

— Как му се отплати? Какво трябваше да правиш?

Повдигнах се леко на място и се намръщих.

— Нищо.

Говореше за връзката ни. Прочистих гърло.

— Виж — казах, — тормозих го доста дълго, преди да се престраши даже да остане сам в една стая с мен. Не е това, което си мислиш. Обичах го.

Джейс изсумтя.

— Влюбваш се в похитителя си, а?

Наежих се разгневено.

— Той е добър мъж. Отказа се от всичко заради мен. От кариерата си. От бъдещето си. От безопасността си. И знаеш ли как му се отблагодарявах? Чаках, докато тръгне на смотаната си работа, на която ходеше, за да ни издържа, и се опитвах да се натровя в скапания му гараж.

Сълзи от ярост и срам запариха очите ми и се търкулнаха по устните ми, където ги избърсах гневно. Лицето на Джейс се промени от раздразнено до грубо и той се опита да обхване ръката ми, докато палецът му се потъркваше в белязаната кожа на китката ми. Никога преди не я беше забелязвал, но сега я приближи по-близо и се взря в нея — знак за още един неуспешен опит за самоубийство.

— Не знаех — каза той. — Съжалявам.

Издърпах ръката си, избърсах бузите си, придърпах коленете си към гърдите и ги прегърнах.

— Няма за какво да съжаляваш — измънках, поклащайки глава. — Просто не говори за него така, става ли? Ако не беше той, наистина щях да съм мъртва.

— Е — каза Джейс, а цялото му държане сега беше по-нежно и внимателно, докато продължаваше да се взира в китките ми, — предполагам трябва да съм благодарен.

Усмихнах се тъжно.

— Искам да кажа, няма да му благодаря — побърза Джейс да добави. — Шибанякът иска да ме убие. Но за теб… Направил е нещо добро.

— Да — казах срамежливо. — Е, той знае какво изпитвам… — Осъзнах гафа си. — … изпитвах към теб. Това беше причината, поради която скъса с мен.

Очите на Джейс светнаха от чутото, а веждите му почти се докоснаха до тавана над нас.

— Той е скъсал с теб заради мен?

— Не спирах да викам името ти в леглото — обясних. Джейс се засмя с тих, дрезгав смях, който ме накара да се изчервя, когато осъзнах какво бях казала току-що. — Не така.

Джейс все още се смееше и давеше с една глътка водка едновременно.

— Сигурна ли си? — успя да каже между смях и кашляне.

Завъртях очи.

— Кошмари, Джейсън. Не другото нещо.

Усмивката му изчезна и той се напрегна отново, всяка следа от хумор и непринуденост напълно се изтриха от лицето му. Глупачка! Отчаяно копнеех да не бях казала нищо.

— О, по дяволите — каза и се намръщи отново. — Съжалявам.

— Престани да казваш „съжалявам“ — смъмрих го с лека усмивка, опитвайки се да разсея напрежението, което отново се беше спуснало върху нас като възглавница, която притискат към лицето ти. — Няма за какво да се извиняваш.