Лили Джърмейн - Четири точки

Защо изчака шест години и никога не направи едно проклето нещо, за да нараниш баща си?

Защо не го уби?

Защо тялото ти е покрито с татуси на Джипси Брадърс? С фамилни кръпки и отличителните знаци на клуба?

Защо въобще си тук?

Можех да убия човек и да го гледам как умира, но не можех да задам тези въпроси. Не и сега. Страхувах се твърде много от отговорите. Затова се придържах към безопасните въпроси.

„Защо поиска оръжието на Джими?“

Джейс ме погледна за момент, преди да отговори.

— Оръжието на Дорнан се е повредило, когато моторът му е избухнал. Съмнявах се, че ще може да изстреля куршум. Представи си да се бях опитал да застрелям Джими с оръжие, което не работи.

Стомахът ми се сви. „Да, представи си само.“

— Представи си какво щяха да направят на двама ни.

— Умен си — казах, чувствайки се глупава, че тази мисъл не ме беше осенила на паркинга. Бях небрежна, и ако не беше остроумието на Джейс и превъзходното му актьорско майсторство, сигурно и двамата щяхме да сме мъртви.

Аз със сигурност щях да съм мъртва.

— Аз съм мъж на детайлите — отвърна Джейс, като отпусна глава назад и затвори очи за момент. Поех си дълбоко въздух и седнах от другата страна на дивана, неспокойна от мислите ми.

„Защо въобще е тук?“ Думите на Елиът ме преследваха като удар в стомаха. Бях го отпъдила. Бях ужасен човек. „Той е син на Дорнан. Носи кръвта му във вените си.“

Надникнах към Джейс и неспокойството ми изчезна от приглушения смях, когато го видях заспал на дивана с една ръка, все още стискаща бутилката.

Не можех да му се сърдя сега. Беше прелестен, докато спеше. Избутах настрани смущаващите въпроси. На сутринта още щяха да са в съзнанието ми, за да ги задам.

Изправих се и запристъпих на пръсти към Джейс, внимателно отлепвайки пръстите му от бутилката с водка. Върнах я в хладилника, след което пристъпих тихо към спалнята му. Сграбчих одеялото от леглото и го занесох в хола, покривайки Джейс внимателно с него. Беше заспал дълбоко и за момент просто наблюдавах как линиите на лицето му се бяха отпуснали.

Изглеждаше по-млад, докато спеше.

Приличаше на Джейс, когото бях оставила преди шест години.

Премигнах да прогоня сълзите, които напираха да потекат, и се върнах обратно в спалнята му. Цялото ми тяло беше отпаднало и наранено и прецених, че докато Джейс е в безсъзнание, ще е най-добре и аз да си почина.

Плъзнах се под завивките и притиснах една възглавница към гърдите си. Миришеше на Джейс. Земно като прясна пръст и сандалово дърво с нещо пикантно. Ароматът беше възхитителен. Това беше последното нещо, което си помислих, преди да затворя очи и да заспя.

Болка и тъмнина. Ужас и отчаяние.

Кошмарът ми се беше вкопчил в мен и отказваше да ме пусне. Оставяше белега си като зъби на акула, дори и докато се премятах във влажните чаршафи, опитвайки се да се събудя.

Не беше нищо ново. Веднъж майка ми ми беше казала, че съм имала кошмари като бебе. Че съм викала в съня си с отворени, но празни очи, и че е трябвало да ме държи на светлината и да ме разтърсва, докато се събудя.

Но когато бях по-малка, сънищата ми бяха плавни, невинни, променливи. Може и да изглеждах паникьосана, но винаги се събуждах и бях добре. Какво и да ме обладаваше в сънищата ми, никога не ме преследваше, след като се събудех.

Но вече не.

Нещо напълно смущаващо, нещо, което бях избутала в тъмните недра на съзнанието си, продължаваше да ме притеснява, докато лежах задъхана и увита в чаршафите, а голата ми кожа настръхваше и се покриваше с пот.

Нямах нито един кошмар през всичките пъти, през които бях спала до Дорнан Рос.

Всички тези седмици, месеците, през които бях лежала до него, докато той навлизаше в мен толкова, колкото да ме разбие. И след това начинът, по който ме обгръщаше собственически, за да не мога да мърдам, притисната към леглото, докато лепкавата му течност се стичаше от мен и изстиваше под нас.

Спях като бебе всяка една нощ.

Притесняваше ме много, толкова много, че не бях мислила за това, принуждавах се да го игнорирам, но изведнъж си спомних за тези нощи и вече знаех защо не бях изплашена.

Не бях изплашена, защото знаех къде е. И знаех, че докато съм с него и той вярваше на лъжите ми, съм в безопасност. Не безопасност в традиционния смисъл — това беше мъжът, който ме биеше, който ме промуши, задето му се бях опълчила, който ме чукаше до безсъзнание и ме душеше, докато не ми се привидят звезди.