Лили Джърмейн - Четири точки

Само аз имах — за лъжите, които се трупаха една след друга.

Не изглеждаше убеден.

— Напротив, имам.

Поклатих глава.

— Не, нямаш. Едва не те уби собственото ти семейство, докато се опитваше да ме спасиш. В това няма нищо позорно.

Отново се появи. Пристъпвахме леко около онзи ден, денят, в който едва не умрях, следобедът на ужас и болка.

— Трябваше да се боря по-силно — каза, а раменете му се отпуснаха. — Разигравам го в главата си постоянно. Можех да взема пистолета и да го застрелям. Можех да ни измъкна оттам някак.

Поставих ръка на коляното му. Носеше дебели дънки, но въпреки това можех да усетя топлината, която се излъчваше от кожата му.

— Няма нищо, което и двамата можехме да направим различно. — Беше ми отнело години и много неуспехи, за да осъзная, че никой от нас не можеше да се обвинява за това, което Дорнан беше разиграл в онзи ден. Винаги щях да съжалявам, че не бях успяла някак да спася баща ми и жената, която обичаше, но си бях простила за безсилието по време на взаимната ни разруха по времето, когато докторът изсмукваше от утробата ми последствията от изнасилването.

Изведнъж се пренесох обратно в миналото, преди по-малко от шест години, до момента, в който маската беше повдигната от лицето ми, и в който докторът ми се усмихна изпод хирургическата маска и ми каза, че е готово. Бях изпразнена от греховете им, болезнено освободена, но минаха много години, преди да се изпълня отново с надеждата да им отмъстя.

Затова, когато Джейс хвана ръката ми и стисна силно, се почувствах така, сякаш се препънах обратно в настоящето, за да седна до него с ръка върху коляното му, докато пред очите му се беше спуснала гневна завеса.

— Трябваше да ги убия всичките при първата възможност — каза, а лицето му се изкриви в маска на ярост и болка.

Приведох се напред и поставих длан върху топлата му буза, а когато не се отдръпна, се усмихнах.

— Все още има време — прошепнах тихо на първото момче, което някога съм обичала.

Ролите ни се смениха рязко — Джейс беше напълно разбит, еднакво физически и психически. Не беше помръднал от мястото на пода с часове. Преди час бях намерила замразена пица и я натиках във фурната, предполагайки, че е готова, когато кашкавалът отгоре започна да образува балончета. Дадох му я и той започна да яде механично, докато не изяде всичко. След което продължи да се взира безразлично в нищото.

Което ни води до тук.

Бях изгубена. До този момент винаги бях имала план. Дестинация. Хора, които да чукам и такива, които да убивам. Но сега? Скитах се из апартамента на Джейсън като изгубена душа, чудейки се дали да си замина, или да остана. Най-накрая реших да се разсея с чистенето на стъклата от вазата и телефона.

Три мисли се въртяха постоянно в ума ми.

„Дорнан е в кома.“

„Току-що изритах Елиът.“

„Мисля, че Джейс ме мрази.“

Клекнах пред Джейс, който беше омел половин шише водка и всичката пица, която му бях оставила. Все още се взираше в нищото.

— Хей — казах нежно. — Земята вика Джейс? Какво се случва там?

Никога не го бях виждала така и започваше да ме плаши. Защото знаех, че аз съм виновна животът му да е истински ад. Поне днес аз съм виновна. Дорнан го беше завел в ада с нас останалите в момента, в който беше убил майката на Джейс преди всички тези години.

Той повдигна влажните си кафяви очи, за да срещне моите, и аз трябваше да се засиля да не потръпна под тежестта на погледа му. Челюстта му беше стисната толкова силно, че се изненадах, когато зъбите му не започнаха да се чупят. Пръстите му се бяха вкопчили в гърлото на бутилката, сякаш беше спасителен пояс, а той се носеше в леденото море.

— Какво се случва тук? — повтори и потупа главата си отстрани. — Наистина не искаш да знаеш.

Най-вероятно не.

Клекнах пред него и поставих ръка върху свитото му коляно.

— И все пак трябва да ми кажеш.

Той ми се усмихна с изражение, което никога повече не исках да виждам на лицето му. Караше го да прилича на баща си — сравнение, за което никога, никога не исках да ми се напомня. Но не можеше да промени факта кой беше баща му, както аз не можех да променя моя. Родени в предателство, израснали сред долен и заразен мрак, душите ни бяха единствени по рода си.

Може и да беше живял в блажено неведение първите седемнадесет години от живота си далеч от Джипси Брадърс, но съм сигурна, че си беше наваксал.

— Мисля си за теб и баща ми — каза и сърцето ми се сви. — Мисля си за всичките пъти, в които си била — мъчеше се да изрече следващата част — с него, и ми се иска да ви убия и двамата.