Лили Джърмейн: Четири точки

Бях се примирила. Бях готова. Бях готова да умра.

И тогава в съзнанието ми се появи образ.

Джейс. Моето мило момче.

Обичах го. Ако имаше и най-малкия шанс да е жив, трябваше да оцелея заради него.

Изведнъж трябваше да живея.

Още един токов удар, по-силен от първия, запали нещо първично в мен: надежда, която гореше като опустошителен огън и гняв, които кипеше като отрова във вените ми.

— Върнахме я — каза един глас, този път по-близо.

Отворих уста и поех въздух, вдишвайки ценния въздух в дробовете си, докато болката се разпространяваше по тялото ми.

Бях родена отново — от ръба на смъртта — гола, кървава и пищяща, докато студената истина за оцеляването ми ме връхлетя.

Докато се заклевах да накарам Дорнан и синовете му да платят за греховете си.

Примигнах, поклатих глава и дочух движение на горния етаж.

Дорнан.

Пригладих бялата си лятна рокля и се отправих тихо нагоре. Когато изкачих и последното стъпало, дочух скърцането на стол в офиса. Почуках тихо на вратата и я отворих.

Време бе за представление. Изобщо не бях подготвена за това, но поех въздух и дадох всичко от себе си. Не бях стигнала толкова далеч само за да се проваля накрая.

Дорнан стоеше зад бюрото си, а лаптопът му беше отворен пред него. Взираше се в него много настойчиво, но натисна един от клавишите, премествайки погледа си към мен, когато влязох в стаята.

— Сами — въздъхна.

— Добре ли си? — попитах колебливо, спирайки пред другия край на бюрото. Печелех време. След като бях правила любов с Джейс, не можех да понеса мисълта за допира на Дорнан по кожата ми.

Той стана от стола си, а способността му да върви очевидно не беше засегната. Възхищавах се на този факт.

— Можеш да вървиш — казах изненадана. — Не мога да повярвам. След случилото се?

Копелето с най-големия късмет на този свят. Взривът трябваше да го убие.

— Ела тук, ти, малка курво — каза той, а зъбите му скръцнаха в гротескна гримаса. Заздравяващите белези, които покриваха всяка част от тялото му, правеха нещата още по-зле.

— Уау — отвърнах безгрижно, изненадана. — Целуваш майка си с тази уста?

Дорнан се усмихна, оголвайки зъбите си, а светът ми се разби на парченца около мен, когато чух вратата да се затръшва зад мен и да се заключва от външната страна.

Той обърна лаптопа си, така че да мога да видя видеото, което гледа, и сърцето ми се сви, докато коленете ми заплашиха да се превият под мен.

Докато осъзная какво гледах.

Кадри от камера за наблюдение, заснела някакво момиче. Момиче в гараж, облечено единствено по тънка нощница, движенията ѝ бяха бързи и експедитивни, докато поставя грубо направените бомби в резервоарите на моторите на враговете си. Сърцето ми се качи в гърлото, докато продължих да гледам дисплея, напълно погълната. Когато момичето се обърна, камерата улови лицето ѝ под инфрачервената светлина и аз видях нейното безпокойство.

Нейното вълнение.

Какво глупаво момиче.

Направих крачка назад, а дупето ми се удари във вратата, когато той отговори на въпроса ми.

„Целуваш майка си с тази уста?“

— Не — отвърна той, като заобиколи бюрото и тръгна към мен, — но целувах твоята майка с нея много пъти.

Той се усмихна, когато изрече финалната дума в тишината.

— Джулиет.

Всеки ден в продължение на шест години не спирах да се моля, че ще намеря обратно пътя към момчето, което обичах.

Докато един ден най-накрая не го направих.

Но това е забавното на живота. Нищо хубаво не продължава вечно, не и за мен поне. Мислиш, че си този, който притежава силата, или поне аз мислех така, но тогава станах небрежна. Една малка грешка и вече бях безсилна да спра това, което щеше да последва.

Хората си мислят, че парите означават власт, но всичките пари в банковата ми сметка, мръсните изпрани банкноти, които баща ми ми беше оставил, бяха безпомощни.

Парите не означаваха власт. Властта притежаваше този, който държеше ножа в ръката си и дълбаеше плитки разрези по кожата ти.

Властта притежаваше този, който те владееше.

Някога имах власт.

Сега нямах нищо.